Донякъде съм съгласен с така използваното понятие за реконструкция, но не и в следния ред: "cogito става основание за реконструкция на целия протяжен и времеви свят - на протяжните и мислещите вещи, оттук когитативната увереност в clare et distincte става основание на реконструкцията дори и на Бог".
Защо не съм съгласен с това, (картезианският) Бог да бъде мислен и доказван като финална или остатъчна реконструкция на база ясно и отчетливо възптиятие на протяжни и познавателни състояния (или: вещи/ неща/ явлени):
Тъй като при Декарт Бог се мисли като изведеност и онтологична предпоставка на абстракната познавателна способност (cogito) като такава; т.е. той е доказан не из-от възприетата ясност и отчетливост на мисловни и протяжни съдържания, а като тоталността на чистата (безсъдържателната, абстрактната) познавателна способност. Всъщност в декартовата постановка Бог е тоталната, чиста, безсъдържателна познавателна способност, на която
моята познавателна способност е еманация. Щом аз имам убеденост в съмнението като някаква епистемологично първична несъмнена инстанция на познаване, която обаче не е онтологично тотална и първична поради изменчивостта си, то аз добивам убеждение за това, че съществува и онтологичната първопричина на тази несъмнена инстанция - Бог; моето когито, възприятие и убеждение не би било възможно и съществуващо без абсолютното когито, възприятие и убеждение; щом отделната способност съществува, значи и причината, от която то непрестанно произтича съществува (вж. пак диаграмата където се цитира метафизическия закон за това, че истинните следствия необходимо предполагат истинни причини). Вече бидейки доказан в съществуването си, Бог бива призован като гарант за валидизиране на операцията по приписване на истинност на сами по себе си съмнителните съдържания, получени чрез моите познавателни способности: Бог е източник и пъвообразец на тези способности, така че нещата, които са конституирани и придобити чрез тях не могат да бъдат в момента на своята чиста и ясна възприетост неистинни.
Оттук става ясно, че доказването на Бог и доказването на феноменалния свят са от съвсем различен порядък. Това са съвсем различен тип "реконструкции": аз безкритично съм възприемал някакви феноменални очевидности, после радикално се осъмнявам в тях, проблематизирам ги систематично, след което с някакви специални когнитивни процедури си връщам увереността в тях - това е феноменологична реконструкция. Но тя не предшества, а следва епистемологично от реконструкцията на Бог, която е по-радикална, невъзвръщаща, невъзстановяваща реконструирания обект. Това е една конструкция, маскирана като реконструкция. Първоначалната наивна вяра в Бог се проблематизира и изцяло замества с някаква рационално аргументирана убеденост в съществуването му, което е по-сигурно от това на феноменалния свят, макар и вече прекалено абстрактно и чисто за да обслужва морално-политическите задачи, с които така добре се е справяла "живата" представа за страшния и милостив библейски Бог.
Не бих нарекъл картезианският Бог "идол на разума", тъй като последната фраза предполага вяра в непогрешимостта на отделния разум (идолът винаги е някаква отделност, непървичност и неокончателност). Тъкмо напротив - този Бог е тази съвършена външна за нас рационална инстанция, удържането на убеждението в която, ни предпазва от прекалено уповаване на индивидуалния или груповия "разум".
В съвременната епистемология картезианският Бог се нарича "история на познанието" (вкл. "история на науката") - за разлика от отделните "научни парадигми", светогледи, идеологии, ..., тя е винаги непогрешимата референциална система, спрямо която се валидизира неокончателната истинност на всеки теоретичен конструкт и на всеки констатиран факт. Оттук - съвременното богоборство се състои в това да се оспори тоталността и единноста на такава история и да се говори предимно в множествено число - "истории на познанията" и дори "исторически разкази за познавателните практики". Разбира се, това крие опасността от ново идолопоклонство - да се замести противоречивия, но все пак оказал се продуктивен Бог (Науката и Техниката) с не по-малко противоречивите и съвсем ялови постмодерни "проблематизации" и "тематизации". Идолопоклонство, което изкристализира в блазнещото суетата на неуверения субект убеждение, че радикалната познавателна сегментизация и фрагментизация генерира творчески потенциал, разчиства сцена за свободна самоизява, тръмбова терен за себеекспериментиране, подготвя площадка за самоконструиране...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите