|
Виртулната кавга, намерила място в една от тукашноклубните теми, щеше, предвид демонстрирания в нея нисък, на места откровено нескопосан, стил на изразяване, да събуди у мен единствено нормалното за такива случаи едва доловимо в безучастната ми полуусмивка чувство на презрение, ако не беше намесено името на Карл Маркс.
Това че той е най-великият философ и социален мислител на всички времена няма никакви съмнения. Но той не е божество, нито трябва да се превръща в идол, по-скоро са важни неговите текстове и въобще интелектуалното му наследство. Последното, от своя страна, не е свещена реликва, а е аргументиран социално-критичен анализ на капитализма (в XVIII и ХIX в) и на неговите исторически предпоставки.
"Прогностичната" част от творчеството на Маркс (касаеща следкапиталистическите форми на социална организация) винаги бива погрешно схващана или нарочно изопачавана както от идеологическите му врагове (интелектуалните капиталистически подлоги), така и от някои от тези, наричащи себе си "марксисти" (а всъщност симпатизиращи на държавния капитализъм от съветски тип).
На вниманието на прокапиталистическите либералистки, консервативни, националистически, социал-демократически и сектантски промити мозъци:
Историко-материалистическият метод на Маркс, чрез който той обосновава системата на научния комунизъм (единствената интелектуално-политическа система, която не е идеология, а е антиидеологията като такава) не е историцизъм (в каквото го обвинява либералната мижитурка Попър)! Не е месианство и телеологизъм! Маркс никога не говори за някаква метафизична "единна причина" на "историческия процес". Когато в началото на Манифеста той и Енгелс пишат, че "Историята на всички досегашни общества е история на класови борби", те ясно и отчестливо обосновават това обобщение с исторически факти и анализ на пред и следреволюционната структура на различните общества, показвайки дилектическия (т.е. неметафизически) характер на понятието за класова борба. Това понятие, както и всички основни понятия на марксовите текстове са дилектични в един материалистичен смисъл - те не са спекулативни построения, не са съзерцателно-драматургични повествования; те са понятия-оръдия, понятия-практики, те са инструменти за конструирането на революционно съзнание. В този смисъл марксовите текстове не са статична теоретична база за революционни движения и радикални социални промени, те -- разгледани като непрестанно обживявани дискурси -- са интегрална част от самата революционна практика, но една системно издържана, последователна и съгласувана част, която не просто да подбуди, а да организира революционните и следревплюционни процеси. Това много добре е разбрал и великият Ленин.
Ето какво пише по този повод един от най-значимите интерпретатори на марксовото теоретико-практическо наследство -- френският философ и социолог Луис Алтюсер:
>>Когато Ленин е казал "без революционна теория няма революционна
практика", той е имал предвид една определена теория -- теорията на
марксистката наука за развитие на обществените формации (исторически
материализъм). Това твърдение се намира в "Какво да се прави?", където
Ленин изследва организационните методи и цели на РСДП през 1902 година.
По това време той се е борил срещу опортюнистическата политика,
която е афиширала клишето за "спонтанността на масите". Неговата
цел е била да я преобърне в революционна практика, основана на "теория",
т.е. на марксистка наука за развитието на обществените формации,
разглеждайки руското общество по това време. Но изразявайки този тезис,
Ленин е направил повече, отколкото е казал. Напомняйки, че марксистката
политическа практика има нужда от теория, на която да се основава, той
фактически изразява тезис за отношение към Теорията, т.е. към Теорията на
практиката въобще -- материализстическата диалектика.<<
Това е много важно уточнение -- маркстката теория не констатира по съзерцателен начин исторически необходимости, нито пък сектантски крещи безсмислени агитационни лозунги, които само да отприщят някаква дълбоко скрита революционна енергия. Марксистката теория обговаря и експлицира енергията, генерирана от обективно съществуващите социални неравенства, като същевременно изработва и координира стратегиите за революционното осъществяване на тази енергия.
Както бях писал някъде в -- Лично аз подкрепям първото място на Маркс, защото той определено е най-значимият социален и политически философ и тъкмо той (а не Кант) прави най-радикалния поврат във философията, синтезиран в последения от "Тезиси за Фойербах":
>Философите по различни начини са обяснявали света; задачата се състои в това, той да бъде променен.<
Великият поврат от съзерцателната философия към философия на практиката.
В този смисъл, осъзнаването и обговарянето на смисъла на живота (индивидулен и обществен), трябва винаги да включва и момента на собственото отрицане на чистата му интелектуална продуктност, на самозадоволяващия се фетишизъм на "сМИСЪЛ". Последните трябва да се снемат в обективната обществена практика като "С-мисъл" -- нещо придружаващо и надмогващо субективността на самоцелното мислене.
Т.е. за да могат смисълът или смислите диалектично да се осъществят като обемащи целия хоризонт на човешкия живот, за да могат те да са смисли НА него, а не партикуларни сензационни хрумки по повод него, трябва да се снемат в организираната комунистическа революционна практика. Тя е първото и последното мерило за всяка смисловост.
Сифилистици от всички старни, съвокуплявайте се!
|
Маркс и смисълът
