... или поне за "подхвръкване"

Здравей, ок! Благодаря ти за отговора.

Много се запалих по темата – преди всичко заради начина, по който я поставяш; заради оригиналния ти подход и факта, че не робуваш на разни догми, авторитети, дефиниции и прочие.

Предварително се извинявам, ако това, което ще пиша занапред, изобилства от глупости. Но пък от друга страна именно този страх - да не се изложим с някоя глупост – май води към още по-голяма, или дори към върховната глупост: да имаме мозъци, а да не ги използваме, понеже така и не рискуваме да станем за смях.

В този постинг нямам за цел да споря с някого, а просто да обясня от какви позиции разсъждавам засега, като винаги, при силен аргумент, бих могла и да ги променя. Защото съвсем не претендирам за някаква “непогрешимост”. Напротив, съмнявам се във всичко, а най-вече в онзи вид хора, които не знаят, да речем, “Какво е това”, но винаги са готови да заявят с необяснима категоричност какво НЕ Е.

Та ето ги моите “позиции”:
1. Според мен щом един въпрос може да бъде зададен, значи той непременно има и отговор. А това, че някой /или все още никой/ не се е добрал до този отговор, си е съвсем отделен проблем. Или както казваш ти: “няма смисъл да се зачерква въпросът, след като нищо по-ясно на негово място не се предлага. това е неплодотворно и е отказ от мислене.”

2. В понятието “стремеж” не влагам някакво одушевяване, очовечаване на нещата, а разбирам тенденцията, насочеността на всичките тия неща като цяло; тоест движението и глобалната посока на развитието им, която не изключва кривулиците, завоите или дори връщанията назад.

3. Не виждам основания нито в твърдението, че във вселената няма логика /или че ако има, тя е коренно различна от нашата/, нито в това, че човешката логика е негодна да обясни случващото се във вселената. Във всичко човекът е част от тази вселена /вкл. и като химически състав/, а когато става дума за усещането му за хармония, ред, смисъл и тем подобни, изведнъж някои хора го “изхвърлят” от играта, все едно че мозъкът му, съзнанието му са някакви самоцелни и уродливи образувания…

4. Всичко, което ни заобикаля – та даже и нищото, - е толкова дълбоко смислено, рационално, че просто няма как точно в началото му пък да не е бил вложен някакъв смисъл. /Не казвам, че този смисъл е вложен от Бог, макар да не изключвам и тази възможност, а пак имам предвид по-скоро тенденцията към НЕЩОТО в неговия разгърнат, усъвършенстващ се вид./

5. “Можем ли да посочим пример на свят който се състои от нищо? “ Според мен всеки свят е и такъв – тоест нищото е това, в което са разположени, и продължават да се разполагат, нещата, включително и прословутият ефир ли, вакуум ли или кой знае още какво.

6. Това непрестанно делене на дух и материя винаги ми се е струвало доста изкуствено. Мисля си, че във всяко нещо – кога мирно и тихо, кога в конфликт – си съществуват и двете. Тоест, във всяко материално нещо има някакъв “дух”-идея, и във всяка идея се “таи” някаква материя, та ако ще и да е “тъмната” материя или още неизявена до нивото, на което ние можем да я регистрираме...

Ще продължа в друг постинг, че тук съвсем прекалих...