1. няма смисъл да преоткриваме нещата, което са вече открити. това е безотговорност спрямо ресурсите с които разполагаме, нас самите и обществото.

2. пълната самобитност и пълната изолация, пренесени в крайност означават например преоткриване на религиите, на философията, и на рационалността отново. какъв е смисълът, особено след като знаем, че се касае за средностатистическа аудитория във философски факултет. това означава, че дори да има полза от ново откриване на философията, или ново откриване на религиите, програмата на обучение си остава адекватна, тъй като болшинството от студентите не биха могли да бъдат креативни в подобно направление, по начин, който да е ползотворен (или някоя психологическа категория) за тях самите и за обществото. що се отнася до изключенията - те са свободни да правят каквото си искат със (за) себе си, но можем да очакваме, че ако поне донякъде познават характера на общесвото, не би следвало да си позволяват произволни квалификации за тази, мисля достатъчно обоснована, форма на обучение (това е, ако заемат позицията на отговорността, защото от някоя друга позиция също могат да правят каквото си поискат).

3. при бегъл поглед над езика, религиите, медицината, обичаите, науките, обществените отношения, и т.н. не може да не ни направи впечатление приемствеността на знанието. новостта възниква като синтез и е интегрирана от самото начало, или напротив, заражда се сама по себе си и бива интегрирана впоследствие. значи, и двата пътя са разрешени.

4. философстването отначало по-ясно очертава характера си на безотговорност, след като веднъж вече сме осъзнали естеството на философската истина, в смисъла и на съпоставимост на изводите при изхождане от еднакви предпоставки (предполагам на някои вече се е случвало да им хрумне идея, само за да се окаже, че тя е била развита хиляди години преди това) несъмнено съществуват изключения, но те само потвърждават правилото.

5. философстването не е самоцел или тест за интелигентност. това, което има значение е структурирането на нещата и тяхното разбиране. и тук систематизирането на нашите схващания, и поставянето им в общия план на общественото знание натрупано до този момент, е неизбежен елемент, защото пълнотата на схващане е постижима единствено така. в този смисъл, самобитността означава частичност, която може да бъде плодотворна, с оглед ограничените способности на човека, но само в случай, че е частичност, която не е била изследвана до този момент. тук има смисъл да се следят нововъзникващите взаимовръзки и отношения в обществото и промените в човешкото тяло/съзнание, като източник на философско вдъхновение, такова каквото предците ни не са имали.

6. дотолкова доколкото синтезът на философските направления е нереализиран и дори невъзможен, ние можем да избираме специфичен техен отенък или разцветка, от където да развием собствена насока, ако можем. това е не толкова самата фактология, като натрупано знание, колкото характерът на мислене в специфичен нюанс, като например близък до индийските философски традиции, или изхождащ от нашия опит в точните науки. това може да стане чрез учене и доразвиване на някоя/и от дадените за пример материи, или в други съвсем нетипични области, като да речем участието ни и наблюденията ни над социалните взаимоотношения в обществото и т.н. в този смисъл, упражненията във философския факултет, едва ли са несъществуващи, а имат определен нюанс, който, трябва да си признаем, се научава с времето. това все пак е начин на мислене, който е бил доказан от самото запазване и утвърждаване на дадените философски школи от миналото.