Ха-ха, genau!

В бг-та философска култура се е наложила като очевидност версията за история на философията, която е била разпространена в контин. европа в нач. на 20 в. (но вече не е толкова актуална). Според тази версия Кант има (много) по-значим принос от Хюм за развитието на критическото аналитично мислене през 19 и 20 в.
Все повече историците на философията от този период, обаче, са склонни да се съгласят, че Кант е просто много умел компилатор на идеите на английския емпиризъм и континенталния рационализъм и то компилатор, който имал и това вредно влияние да оправдае и продължи много от догмите на метафизическия рационализъм, представяйки ги с по-съвременен дизайн, като например тази за вродените идеи, модифицирани стилистично в априорно знание.
Университетското критическо познание още не се е отървало напълно от вируса на кантовия априоризъм; още има дървени кратуни, лелеещи да изнамерят и преподадат на неуката тълпа някаква завършена система от необходими категории и операции, единствено с които може да се проведе епистемологически валиден критичен анализ на вселената, човека и на Азис оная му работа.
Ако бяха заели добрите страни от философията на Кант (които щото са добри са взети изцяло от Хюм), много от бг-образованите люде щяха да престанат с монотонното баене, че Кант бил най-веуикио. Всяко време се нуждае от различни критически стратегии; нютоновата натурфилософия, макар да е още валидна в много сфери, е изгубила светогледната си влиятелност, а Кант пише епистемология тъкмо за един нютоновски универсум.
При Хюм е друго; той се отказва от възможността да се конструира една консистентна, устойчива и универсална (общовалидна) система на познанието (т.е. с-ма на вътрешните и външни граници на познанието, какво може и какво не може да бъде познавателно овладяно); понятията и познавателните операции се изграждат инцидентно, случайно в хода на кумулираните различия и повторения в опита на познавателния субект (колективен и индивидуален). За всяка област на анализираната от нас действителност трябва да генерираме и изпробваме различен набор от понятия и операции, без никога да претендираме, че можем да дадем обща система за анализ на всички възможни познавателни обекти. Епистемалните граници на дадена част от реалността, възможностите тя да ни се яви по такъв и такъв начин не са априори налични в познавателната ни система, а се изграждат в динамиката на взаимодействието с нея. Няма никакво съответствие между действителност и познание, има единствено временни и ползвани за ограничен набор от операции познавателни репрезентации, които организират опитното поле. Това ми звучи по адаптируемо към съвременната епистемологична ситуация. Затова залагам повече на Хюм, въпреки неговия догматичен атомизъм и асоциативизъм.
Пак повтарям: не че Кант не е супер-значим философ, но определено не е най-значимия. Най-важните му идеи, напр. тази за антирепрезентационизма (познанието не е съответно на някаква външна самосъществуваща си действителност) са доразработки на концепциите на Бъркли и Хюм.
Работата е там, че последните не само са спечелили, но и са изгубили критичната си острота поради това, станало толкова популярно, компромисно кантово подемане.

Хюм е юмният; Кант е украсяващият кант, can't или cunt

'Il n'y a pas de hors-texte' - 'There is no outside-text' Derrida

Редактирано от блa_блa_блa на 21.07.05 13:34.