Мисля, че Дерида поставя едно доста по-радикално запитване от това, например, "Възможен ли е опитът за смъртта?", към който залита vogelfrei.
В предложения откъс и в апоретичния текст, от който той е откъснат, Дерида проблематизира "смъртта, в качеството си на възможност на невъзможното, като такова"; смъртта, като мистичната очевидност имплицирана в гръко-юдео-християнския дискурсивен универсум. Поставянето под въпрос на смъртта като възможна невъзможност, поставя под въпрос фундамента на Западното Логоцентрично мислене.
Накратко (извинявам се за недопустимото опростяване):
Смъртта и всички ПАРАДИГМАТИЧНО съотнасящи се "кризисни, пределни опити", негативни понятия, липси и т.н. е необходим фон за изпъкването, имането, присъствието, позитивирането, полагането, възкачването на логоса, на гласа, на Подреждащото, на Означаващото.
С проблематизирането на самата очевидност "смърт, умрялост, липса, интервал, О-при двоичния код и т.н." се проблематизира и възможността на всички СИНТАГМАТИЧНИ редове, всички текстове, конституиращи гореспоменатата Западна дискурсивна вселена. Та нали те се нуждаят от тези мижави интервали, липси, смърти за да продуцират гордо своята позитивна рационалност и своя технически "прогрес".
Пак повтарям - тук въобще не иде реч, как аз, ти или света Тереза субективно, екстазно, неопосредено от някакъв език евентуално бихме имали опит за смъртта или не.
Според мен става дума за смъртта като "идеологема" на западната онтотеология.