|
Човешкото битие като свобода и отговорност във философията на Жан-Пол Сартр
--------------------------------------------------------------------------------
Жан-Пол Сартр се вписва в контекста на екзистенциализма, като един от главните представители и създатели на това философско течение. Приемайки феноменологическия метод на Хусерл, Сартр прави опит да създаде екзистенциална онтология, която да снеме много от класическите проблеми чрез едно тяхно преформулиране въз основа на екзистенцията. Под екзистенция се разбира постоянното безпокойство на човека, неговата екстатичност, проект за собственото му съществуване и поради това фундаментална свобода. Сартр свързва свободата като екзистенциална категория с отговорността и я разглежда не като противовес на природния детерминизъм, а като определеност на човека, като избиращ да бъде сам себе си и с това насърчател на другите да бъдат своята собствена автентичност.
В своето главно философско произведение "Битие и нищо" Сартр прави опит за феноменологична онтология. Феноменологията, чийто основоположник е Е. Хусерл, възниква като критика на психологизма в логиката, т.е. твърди, че ако логическото се преживява психически, логиката губи нормативната си сила. Феноменологическата редукция, продължение на картезианския метод, постига обективността на познанието. Що се отнася до онтологията, то онтологическото изследване търси отговор на въпроса "Що е битие? ". Сложността на този въпроса произтича от факта , че за битието не може да се мисли така, както за отделно съществуващите неща, които определяме чрез качества (признаци). Но преди всичко трябва да мислим предметите като реални, съществуващи. Битието сякаш ни се изплъзва. Всяко говорене за битието така, както се говори за отделните неща, т.е. "битието е", е тавтологично. Има онтологическа разлика между битието и битуващите неща, където първото е условие за съществуването на последните. Още Парменид е подчертал:"Битието е, небитието не е"-т.е. битието може да се мисли само тавтологично. Сартр се опитва да избегне подобна редукция и стига до обозначаването на две противоположни сфери на действителността- човека и предметния свят. Така се стига до разграничаването на човешко битие - битие-за-себе-си и битие на вещите-битие-в-себе-си или битие- само-по-себе-си.
Битието-в-себе-си се описва със закона: "Битието е. Битието е в себе си. Битието е това, което е". Негови отлличителни черти са: непроницаемост, плътност, пълнота, масивност, затвореност, пълна позитивност (т.е. липсва процеп, през който да промъкне нищото), съвпадение на себе си със себе си, еднозначност, определеност. То е безразлично, безотносително към човека, инертно и безмълвно. Всички тези характеристики предизвикват гадене, отвращение, желание за повръщане (la nausee), наподобяващо ужасът, който Паскал изпитва от безмълвието на безкрайните простори. В-себе-си е самодостатъчно, завършено , то не се нуждае от мен за да съществува. Затова връзката между двете сфери на битието се осъществява от човека, предметите са за да служат покорни, манипулируеми.Битието-за-себе-си живее сред и чрез битието-себе-си." Човек не е онова , което е и е онова , което не е", т.е. той е едно непрекъснато ставане и изменение, екстатичност, нееднозначност и недетерминираност. Човек е незавършен, отношението му към трансцедентната вещна реалност е трансцеденцията. Но човек може да се отнася към битието-в-себе-си, защото той не е това битие. Човекът е битие, което е своето собствено нищо (човек-единство на битие и нищо). Човек не съвпада с битието си, тъй като е и нищо. Тоест в не човешката реалност се промъква нищото чрез човека. Именно защото небитието е постоянно налично, всеки въпрос полага възможността за отрицателен отговор.
Още Декарт казва, че съзнанието постига собственото си съществуване. За Сартр това, станало парадигматично за новоевропейската епоха съждение, е изходен пункт. Той развива идеята за съзнанието , което е съзнание за съзнание.То е раздвоено на това, което бива съзнавано (трансцендиране към даден обект) и това, което съзнава или съзнаващо (съзнание за трансцендирането), но несъзнаващо себе си , т.е. на съзнание и нерефлексивно съзнание, неполагащо себе си като такова. Сартр слага знак за равенство между така схванатото съзнание и субективността. Последната се ражда само на фона на битието-себе-си, като не е статична, а ек-статична спрямо него. Тоест съзнанието е съзнание за нещо. Тук Сартр следва Хусерл, според който съзнанието е интенционално, т.е. всеки негов акт е насочен към някакъв предмет. Битието-за-себе-си е трансцеденция към нещо, непрестанно се стреми към нещо друго и така се изплъзва от себе си, но трансцедентното нещо също се изплъзва. Поради това, че нищото произхожда от човека, човек "онищостява" (неантизира, отрича) битието-в-себе-си. Битието постоянно се разтваря, определя,неговото тъждество бива анихилирано. Чрез човека нищото "спохожда" битието.
Отговорът на въпроса :как се появява нищото, освен битие имплицира и небитие. Нашето битийно отношение е неантизацията-първичната връзка между за-себе-си и в-себе-си, която е основа на трансценденцията. За-себе-си се самоопределя като онова, което не е в-себе-си, т.е. като недостиг на битие. Отрицанието отхвърля съществуването и така дава начало на отрицателностите (един вид трансценденциите), които вътрешно структурират масивността на битието, дефинират го, въвеждат граници в него и го разделят. Кокретни примери за отрицателности са "отсъствието", "промяната", "отказът". Нищото не може да възникне от битието, т.к. в-себе-си е пълна позитивност, нито пък от самото себе си, т.к. нищото не е.То произлиза от човека. Човек, неантизирайки битието в-себе-си, създава нищото в света. Но човешкото битие създава пролука в реда на останалите битийстващи неща, доколкото действията му произтичат от самия него като отговорна морална субективност.
Тук проблемът опира до свободата като условие за неантизацията. Но кога човек е свободен? Свободата е изначално определение на човешката същност. Това я отъждествява с битието на човека, което е битие-свобода .Проблемът за свободата е морален проблем на човешката екзистенция.Той има смисъл доколкото ме обвързва и засяга мен самия, в самата ми същина, а не доколкото бива разглеждан абстрактно, абстрахиран от човешкото битие. Така за екзистенциалистката етика моралът изразява човешкия индивид, осъзнаващ и преживяващ себе си като уникален. Аз не мога да бъда нещо различно от това, което съм, защото единствената свобода е да бъда това, което съм. Свободата се реализира чрез избора-акт на свободата, акт на творене на ценности. Човек сам избира себе си, но с това избира и смисъла, който светът ще придобие за него. В Сартровата концепция човешката природа е неопределена, но екзистирайки аз всеки миг се определям, вземам решение отново и отново. Тоест в акта на избор човек се самополага в "границите" на трансценденцията. Тоест единствената свобода за човека е да не бъде свободен.Човек не е свободен да не избира, т.к. това е пак избор- да не избирам.Самото избиране не се основава на избора, а "човек е осъден да бъде свободен.". Свободата е тотална и абсолютна в смисъл, че човек е безспорен автор, всяко събитие е само случай, а всичко, което се случва, е мой избор.
Сартр дава отговорността, като необходим корелат на свободата, който да я разграничава от произвола. Аз съм свободен да избирам и действам, но всички последици от рещенията ми се стоварват върху ми като тежко бреме. То ме предупреждава да не действам безразборно. Налице са неограничен брой възможности, които като такива са равноценни. Но аз избирам само тази от тях, която е по-ценна за мен от другите. От избрана възможност, тя ще се превърне в ценна действителност, защото избирайки нея, аз отхвърлям другите и защото съм готов да понеса моралните последствия от избора си. Подобно на свободата, от която не съм свободен, аз съм отговорен за всичко освен за самата отговорност, защото аз не съм основа на битието си. Но аз избирам сам и изборът ми е автентичен, аз не съм безразличен към това, което избирам. Автентичността изразява автономността на човека,който осъзнал безосновността на битието си, сам твори и конституира себе си. Човек битийства така, както сам направи и проиктира себе си, за разлика от нещата, които са такива, каквито са.
Важно място в Сартровата концепция за човека заема категорията за другия. Наред с мен има други хора. Каква е пречката те да бъдат причислени към външнита условия на живота ми, към предметите? Доколкото другият също е екзистенция, той е привилегирован. Аз мога да разпозная себе си, гледайки другите. Във взаимодействието си стях аз се проявявам и реализирам. Но първичното ми отношение към другия е опредметяващо-доколкото в погледа ми той ми се явява като обект-и отчуждаващо-доколкото той също ме възприема като обект, битие-в-себе-си и така ме дистанцира от мен самия, от свободата ми да се трансцендирам и от него като различен вид битие. Единственият начин да получа отново свободата си е да обективирам другия. Така конфликтността е свойство на съвместното битие с другия, на моралното "пространство". Той е моята смърт. Тук възниква въпроса дали тази философия не е етическа версия на мизантропията или пък на крайния индивидуализъм. Всъщност другите не са изцяло отрицателен фактор на битието ми, не са радикално зло, а стават такива, когато загубят една своя характеристика- времевостта(ограничени във времето индивиди).
Проблемът за другия получава допълнително разглеждане в съчинението "Екзистенциализмът е хуманизъм", което обосновава екзистенциализма като хуманистична философия на действието, на усилието, на борбата, на солидарността. За разлика от есенциализма, екзистенциализмът изключва възможността да даде едно общо определение на човешката същност, единственото такова определение е, че няма обща човешка същност. Онтологията на френския мислител е феноменологична, т.к. се прави опит да се опишат базови елементи на човешкото битие като етическите понятия "свобода", "отговорност" и други, без "под" или "над" тях да се търсят същности. Екзистенциализмът трябва да се разбира буквално, т.е. като философия на човешката реалност, в която се предполагат отделно съществуващи уникални и самоценни индивиди. Следователно, човешкото поведение не се подчинява на общи нормативи. Няма определен образец на поведение, който да ми се вменява в дълг. Така Сартр дръзва да се противопостави на нормативното разбиране на морала. Свободният човек стои отвъд общоприетите представи за добро и зло. Моралността тук се определя не чрез норми, а чрез свобода. Щом няма норма в основата на всеки свободен избор, то всяко решение дава на себе си норма. "Социалният дълг и узаконената етика са само първата степен на екзистенциалната етика, която зависи много повече от такта, от откровението чрез акта на ангажирането, отколкото от прилагане на закон. Може да се каже най-малкото, че етиката е в постоянно напрежение между задължителността на закона и безкомпромисността на чистата съвест, между универсализиращия и невъзпроизводимия акт, между перспективата на Кант и тази на Киркегор."(3) Няма априорни, общовалидни ценности, те се определят от избора, който е избор за всички хора. Избирайки нещо, аз го валоризирам, полагам ценността му. Чрез дадена посръпка аз показвам как трябва да се постъпва изобщо. Аз съм свободен и срещам другия като свободен човек. Моето хуманно отношение към себеподобния е да го възприемам като битие- свобода. Т.к. Бог- абсолютен критерий и опора- не съществува,т.е. "Бог е мъртъв", аз съм напълно ангажиран с избора си, отговорен за него. Човек сам за себе си е морален законодател и съдник, свободен от външни морални авторитети. Изборът поставя под въпрос смисъла на човешкото битие изобщо. Той ангажира останалите хора, т.к. "Човек е обречен всеки миг да изобретява човека"; "човек е обречен да бъде свободен". "Съществуването (определеното ефективно наличие в света) предхожда същността (постоянния ансамбъл от свойства)" това, че съм, следователно е преди какво съм - човек първо съществува и след това непрестанно се определя, избира да бъде сам себе си и по този начин насърчава другите да бъдат своята собствена автентичност. Да съществуваш значи да сътвориш собствената си екзистенция. Моралната отговорност е лична, а не обща, няма извинение и оправдание, защото никога едно съществуващо не оправдава съществуването на друго, защото свободата е абсолютна. Ала човек носи бремето си с цената на екзистенциална тревога и безпокойство. Човек не е основа на собственото си битие и на битието-в-себе-си, но и всеки миг избира смисъла на битието. За-себе-си има само фактическа необходимост, но не може да основе собственото си наличие. Така, въпреки че съзнанието не може да се възпре да е, то е изцяло отговорно за себе си.
Много детайли останаха незасегнати в това есе. За да бъдат пространно разгледани онтологизираните етически понятия "свобода" и "отговорност" е необходимо да се обърне внимание на различни модалности на човешката реалност, щото да се построи моделът на човешкото битие, който Сартр предлага. Той се откроява от палитрата с разнолики философски възгледи за човека с непринудения си отглас на битието. Макар и вписани в дадена традиция, творчеството и философията на Жан-Пол Сартр - животът, на когото е живот на човек-екзинстенция - са уникални и неповторими. Пак изхождайки от Сартр-човека-твореца - екзистенцията - моралния субект, който постоянно търси-намира-изгубва-търси себе си, с основание констатираме, че етико-антропо-онтологическата концепция от "Битие и нищо" не е окончателна, а еволюира динамично, тъй както човешкото битие е постоянно под напрежение. Така и интерпретирането на Сартровото творчество, ако се стреми къмистинно "реставриране" на неговите възгледи, не е статично, крайно, замряло, а търпи все нови и нови корекции.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------
МОЛЯ ЗА ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ, РАЗСЪЖДЕНИЯ, МНЕНИЯ!
 
|
Ж.П. Сартр за свободата и другия
