Здравей, Фейн! Веднага искам да ти кажа, че не използвам постулати, а изхождам от прости очевидности. Най-лесно познавателната матрица като чист контур на изначалната субект-обектна ситуация изобщо... можеш да си я представиш като опростен кино-ефект. Екранът, където се прожектира филмът, е светът. Точката на фокуса на прожекционния апарат, през който се пречупва лъчът, който прави филма "гледаем", е субектът. Обяснимо е в този контекст... в какъв смисъл субектът не принадлежи на света, а е негова граница - чисто и просто субектът не е на екрана и няма как да бъде, тъй като през него (фокуса на апарата) светлината се насочва, за да стане филмът ясен и разбираем тъкмо на екрана. Извинявай, ама при това положение ти няма как да си в екрана, тъй като тогава би трябвало да те гледа някой друг. Но е рефлективен факт, че ти гледаш екрана и едва оттук нататък можеш да си представяш каквото и да е на екрана. Самата светлина достига до субекта (обектива на прожекционния апарат) от източник, който не принадлежи на системата на прожектиране. Този "източник" във философията наричаме "отвъдно", "изначалие", "трансценденция", "метафизика" и пр.

Например :
"Но тъй като светът бива осветяван през субекта - и по посока на обектите, не обектът/феноменът непосредствено граничи с източника на осветяване (понеже тъкмо той бива осветяван/познаван!), а субектът. "
Какви точно доказателства,можеш да приведеш в подкрепа на това?Щото аз не знам да има такива.

Пита се сега, при това очевидно положение, което ти описах, екранът (светът) ли е по-близо до изначалния източник на светлина (осветимост) в системата, на която самият той не принадлежи, или СУБЕКТЪТ? Ами нали субектът "пречупва" през себе си светлинния лъч, за да го отпрати към екрана? Чрез поемащия лъча (субекта) е предопределена и посоката, и изначалната близост на субекта (а не на света!) до трансценденцията, която изначално задава въпросната рефлективна ситуация. Е, станах ли малко по-ясен? "Филмът" на света не се гледа сам! Гледа го субектът, който е граничен "едновременно" с източника на осветимост изобщо и със самия свят. При това положение не виждам как светът непосредствено може да притежава метафизичен параметър - ами нали той очевидно се опосредява през субекта?!


Ако посоченият общ контур на рефлективната ситуация си остава неразбираем за теб, използвай т.нар. "ефект на окръжността", за да си визуализираш отношението между субекта и света.
Значи, за материалистично настроения мислител субектът представлява произволна точка от кръга, който можеш да очертаеш и условно да наречеш "свят като цяло". Но случайна точка ли е наистина? Няма как явяването на световост изобщо да е случайно, тъй като рефлексията е нещо, което се явява всеки път. При това всеки път е налице познаващо и познавано. При това нищо не е явяемо извън чистата модалност на отношението между субект и обект, в което се явява. Това отношение ние наричаме "осветимост на света в познанието". Дотук не виждам никакви постулати и заемки - всичко си е очевидност!
Сега, да видим защо субектът не е просто "точка от света (кръга)". Защото полосата на осветимост на света (кръгът) не е нещо "само по себе си", а е зададена ПРЕЗ/ЧРЕЗ субекта. Ако беше нещо "само по себе си", тогава догматично би трябвало да изключим наличието на субекта, понеже тя сама би си била субект и обект едновременно. Но ние знаем, че за да е налице познание, е нужно и отстояние, а оттам - и отношение между субект и обект, при което - благодарение на някакви разлики, метафизични несъизмеримости, да се осъществи познаване на едното (обекта) от другото (субекта). Така че дори и да принадлежи на системата на обекта като неин компонент (както е склонен да го представи mmm), субектът пак би бил в отношение с всички останали системни компоненти и тогава светът пак не би бил "сам по себе си", тъй като неговата принципна явяемост пак би била за познаващия/субекта, а не за света сам по себе си.
Но аз обявявам за догматична и тази уж "очевидност" - че субектът е станал постфактум, някак вторично, компонент на системата-обект (свят). Основанията ми се дължат на изначалната рефлективна подвъпросност, на която философстващият субект подлага битието на системата. Значи във философията ние търсим не определен физичен параметър на наличното (примерно: мозъкът произвежда мисъл), а изначалното условие изобщо физичен параметър на което и да е налично да ни става достъпно. Мозъкът мисли, но изначално НИЕ МИСЛИМ, че мозъкът мисли. Фактът на рефлексията спрямо което и да е частно физично, е всеобщ = метафизичен. Субект-обектната рефлексия очертава абсолютен контур на всяка възможна ситуативност на явяване на света в познанието. И тъй като субектът установява това явяване, и тъй като той задава въпросите за изначалието на осветимост на свят изобщо (един вид, по думите на Хайдегер, той като екзистенция "поема задачата" за осъществяване на своето светово - не световно! - дело), субектът няма как да принадлежи на света и същевременно да поема тази задача от източник, който не принадлежи на света. Той я поема директно от изначалието, следователно рефлективният му статус е колкото световен, толкова и извън световен.
Това на нашия чертеж с окръжността бихме го представили така: тялото ми е център на окръжността, тъй като всяка възможна описаемост на света подрежда света "от тялото ми нататък". Но тялото ми не е субект - то принадлежи на света, то се влияе от причинността на света. Цялата повърхност вътре в окръжността следва да я защриховаме (за удобство!) и да припомним, че в геометрията това се нарича "кръг". Кръгът НЕ ПРИНАДЛЕЖИ на окръжността - той граничи с нея. Това по същество е СВЕТЪТ = ОБЕКТЪТ, който се явява пред взора на феноменологичния субект. И сега, стигаме до момента, в който ще онагледим субекта...
Субектът, образно казано, е тъкмо ОКРЪЖНОСТТА. Ни повече, ни по-малко! Окръжността е граница на кръга (света), а не някаква негова част. Тя не му принадлежи изконно - тя просто очертава формата на неговата видимост, от която следват всички възможни негови параметри - разположеност в хоризонт, площ, окръгленост-като цяло и др. Но като граница, окръжността/субектът граничи и с нищото извън себе си. Той е колкото от света, толкова и извън системата на света - той е граница, а не част-от!!! Той овъзможностява света, окръгля го, събира го в едно, за да бъде светът.
"Привилегията" на субекта, ако можем така да кажем, е граничността му не само с пространство-времето на света, но и със самата вечност (от другата страна). Чрез субекта времето на системата се прекъсва, което потвърждва теорията на относителността на Айнщайн, че екзистенциалното време при рефлексия върху времето превъзхожда физическото време на системата, понеже може да го спре, да го деформира, да го изкриви безвъзвратно или просто - да му се наложи. Т.е. при добре проведена рефлексия и при сменен вектор на съотнасяне със света като цяло, субектът би могъл да започне да се овременява откъм метафизичното, а не откъм физичното, понеже непосредствено граничи и с първото, и с второто. В това овременяване-през-вечността според мен се крие ключът към безсмъртието, а не в опредметяването-през- предметността, което принадлежи на света. Сега разбираш ли защо материализмът във философски аспект е един вреден и ненужен възглед? Първо, защото рефлективната постановка не е изчистена и субектът бива сведен само до кръга - до точка от повърхнината на кръга!! Второ, защото "същността" на субекта прибързано почваме да я отнасяме като подклас на "майчицата природа", при все че рефлексията показва друго - абсолютността на субектното отстояние от майчицата природа тъкмо трансцендентално, в аспекта на това, че АЗ-ът е граница на света, а не някаква част от природата. Не че субектът има някаква "същност", но той се "осъщностява" - чрез познанието, наречено "философия" - през метафизичното, а не през физичното, през вечността, а не през природата. Философията сменя перспективата - и затова е толкова неразбираема!
Субектът не е "сам по себе си", понеже неговото битие, подобно на битието на света, е също така подвъпросно "от гледна точка на вечността". Но самото прозрение за случването на това битие от вечността - през "себе си" - и към битието на света (физиката), възстановява метафизичното достойнство на субекта, изгубено при изгубването му сред безкрайното множество "материални вещи". Всъщност това достойнство на "събиращ смисъла на света" си е извечно; то е замъглено от неправилни - материалистични или идеалистични - изходни позиции на философско-рефлективния анализ. Да се надяваме, че с тези фигури разсеяхме малко мъглата и успяхме да сменим перспективата на гледаемост на субекта и света.
Субектът е трансцендентален - абсолютнта ГРАНИЦА на света. Светът е иманентен на субекта, понеже битието на света "същностно" му принадлежи подобно на Аристотеловата съотносимост между форма (в сл. субект) и материя (в сл. субстрат, свят). Всичко, което е извън окръжността, т.е. извън системата на осветеност изобщо, вкл. и извън субекта, който е най-външен на системата, е трансцендентно на всяка явимост на нещо изобщо и следователно познанието - чрез философията - само го докосва, но никога не го достига. То е истинската суб-станция на света (а не материята или идеята, драги ми Петков!), то е мета-физиката, то е онова, което недогматично и с пълно право бихме могли да наречем "нещо в себе си". Там е загадката на всичко, което е подвъпросно и което по някакъв начин се е пръкнало на този свят.