Непознаваемостта на света изхожда и от това - че наблюдаващото променя наблюдаваното.

Да-а-а, въпросът е дали ТОЧНО наблюдаващото променя наблюдаемото?... Или си остава просто "наблюдател на промени". Едно е ясно, наблюдаемото се променя откъм наблюдаемото, понеже наблюдаващото констатира промяната. Защо откъм... Защото нито наблюдаемото, нито наблюдаващото "казват" сами по себе си нещо за реда и възможните изменения в света. Не те определят правилата, а просто ги следват/спазват. Непознаваемото следва от недостижимостта на изначалния калъп, през който гледаме света. Чрез философията ние го докосваме, но не го достигаме, какво пък остава да го прехвърлим или манипулираме. Манипулациите спрямо света са краен брой (зададени през въпросния калъп), но как така са краен брой и защо точно такива, каквито ги ползваме, това ние не можем да знаем. Но това не зависи от света (феномена), който ни се явява, нито пък той като изначална поява пред взора ни зависи от нас. От нас "зависи" само улавянето на тази поява - и то във вида, в който се е явила. Нищо повече! Изборът на вариант за мислимост/назоваване комай пак не принадлежи на нас, всъщност това не е никакъв избор на "човек". Парадоксално казано, изборът сам се избира, но това не значи, че предметът-феномен сам е конституирал/избрал значението си. Ние също не го избираме. Значи метафизичното се самоналага през физичното, а нашето субект-обектно посредничество е консенсусно (дори когато става дума за философски контекст), илюзорно.
Въпросите ти ме провокират да се сблъсквам с проблем, който никак не е лесен. Тук са нужни допълнителни проверки дали нещо във феноменологията не запазва някакви догматични заемки. Трябва да мисля и по въпроса за отношението на субекта към абсолютното знание в субект-обектната рефлексия, щото може да се окаже, че тая схема на рефлексията запазва в себе си известна доза догматизъм. Това ми го напомняй да го обсъдим по-нататък в друг контекст на въпроса си...

Аз ако съм изследовател на африканската племенна култура и бит, примерно бих заявил, че африканския бит не ми е достояние в неговата девственост, т.е. че е непознаваем, защото се налага аз като наблюдател да се интегрирам като чужденец всред племето, с което ще изследвам вече нещо друго , а не девствения бит на племето. Т.е. някои части от света, пък бил той и въображаем не ми се дават като "осветеност".

Деян Деянов и Лиляна Деянова основаха цял изследователски кръг, изхождайки презумптивно от тази твоя постановка (вж. "Критика и хуманизъм"). Този въпрос е свързан с феноменологичната аналитика на другостта и следствията от нея в херменевтичен план. Там се критикува Хусерл (с помощта на неговия метод) за непрецизиране началата на другия (различния) като индивид, култура, представи за света. Въпросът опира до презумпцията за вживяване в мирогледа на другия и до признаване на абсолютна несходимост на субективните визии поради принципна несподелимост на всичко от визиите и самата поява на другостта в един пак трансцендентален, но не чисто феноменален аспект.
Ако нещо от света все пак остава неосветено, това няма да подмени чистата и открита възможност ако някога се освети, да се освети през теб. Всичко опира до мярата на признаването на другостта и различието. Ако предположим, че някъде там из-сред предметите/човеците мярата на познаваемост изведнъж абсолютно се прекъсва, а онзи човек си остава "носител" на знание, което той си знае така уникално, както и аз, значи тогава световете ни биха могли да бъдат изначално несъизмерими и следователно - несходими в единна картина на света. Но дали тогава изобщо става дума за един-единен свят и дали е възможна СРЕЩА на световете, редуцируема до единен наглед?
Тогава не просто "части от световете", а самият свят на другия би могъл да си остане изначално непостижим. Но и тук има презумптивност. Ти можеш мислено "да се поставиш на мястото" на Другия, но никога не можеш да станеш другия, следователно световете ви могат абсолютно да се докоснат, но в никакъв аспект да се слеят в твоя наглед (евентуалният консенсус на значимостите пак не би гарантирал даже и частично сливане/синтез - ти не можеш да станеш той, нито той - ти. Мамма мия! Пак всичко е въпрос на прецизиране вече на ФИЛОСОФСКИТЕ правила, от които ще изхождаме в една обща методологична рамка на анализ.

Както и да е - във всеки случай въпросната теза означава в някакъв смисъл, че субектът се проектира в света все пак. Т.е. че той не е абсолютен не-свят. Субектът хем осветява света, хем го лишава от девственост.

Означава, разбира се, но тъкмо затова му помага философската рефлексия - будно да отстоява неотъждествяването си, все пак. Казах го снощи - съотношението на субекта със света изисква конюнктивен съюз "и", което е типично за всяка черта/граница/точка, която докосва системата, среща я, но не й принадлежи същностно. Напротив, самата различеност на субекта като такъв се овъзможностява в системата, включително и като не-будна принадлежност, която обаче реално е винаги съ-принадлежност, и тук "принадлежност" трябва да се постави в кавички. Но същевременно субектът е границата на системата с отвъдното, т.е. с източника на реда/властта в света, а не самият свят. Това поне трябва да се помни. Прав си, не е абсолютен не свят, щото друг се овластява през субекта - във всеки случай, не знаем кой/какво и само изглежда - илюзорно - че това са обектите-от-света.

Разбира се какво е представата за девствен свят ако не представата за нещото само по себе си.

Представата за нещо "само по себе си" си остава просто представа. А че самото "само по себе си" си остава представа - това е неоспоримо и от това, което си казал. Не знам как свързваш задължително девствеността с нещото само по себе си; искаш да кажеш, като Кант, че го има там някъде преди познанието да го докосне ли? Ако го има, би могло да го има изцяло в метафизичен аспект (дори и консенсусно да го свързваме с физиката), но тогава ние сме девствените, тъй като светът бива осветяван от метафизичното към физичното, а не обратно. Осветяващият абсолют (метафизиката) използва Логоса като "инструмент" на осветимост, а знаеш древните на какво са оприличавали Логоса - на мъжки полов орган (фалос). Не него, а по-скоро химена, долината свързваме с девственост. Тук се отплесвам в посока, за която може би не си струва да отваряме дума, но ми се чини, че не разбирам какво искаш да кажеш с метафората за "девствен" свят.

Проектирането на субекта в света не е избор на субекта. Напротив, оттеглянето на субекта към чистата форма на проектируемост на/в света е вече нещо, което стои по-близо до субектния избор, до автентичност. Макар че и това не превръща субекта в нещо само по себе си; последният продължава да си остава нещо като нито физика, нито метафизика.