Здравей, Петков. Ще почна малко отзад напред. За дилемата "вяра - разбиране"... Прав си, че в разбирането има нещо по-изначално, поне що се отнася до живия праксис, в който действията ти не винаги зависят от концепциите и нагласите към тях /макар концепциите да могат да изграждат доста солидни нагласи, заради които някои люде да отиват даже на смърт!/. Но дори и погледнато в чист вид, разбирането не се дължи на обектите, а на отношението, което ние имаме с тях. Няма обект сам по себе си, както и няма разбиране без обекти. От това следва, че разбирането се задава винаги в корелативно съотношение на разбиращо и разбирано, но от това не следва задължително материален или идеален статус на съотносимите величини, т.е. не следва, че статусът им е такъв ОТВЪД съотносимостта, в която са налични. Ти се отплесваш към обектността на обекта "сама по себе си", която някак си случайно /а за теб даже върло необходимо/ може и да не зависи от теб, респ. от изначалието, чрез което я разбираш. Такова нещо няма! Корелацията не може да се игнорира, освен догматично, в името на определена, както се изразяваш, "позиция". Но как да се позиционирам в неотменността на тази корелация, освен да се усъмня в статута на всичко, което пледира да я напуска и все пак да си остава носител на някакви описателни характеристики. Но веднага тогава ще следва въпросът: КОЙ описва, по какви правила, с абстрактни /или без/ структури, и тогава ще изпаднем в догматизма на "вече уточнената позиция" отвъд очевидностите, което е пагубно за философския анализ.
Сега за границата... Субектът е граница на света, а не някаква негова част, понеже светът бива улавян като смислово единство, при това непротиворечиво. Каквото присъства в света е рефлектирано от мен и тъкмо затова не е мен. Ако назова себе си "мозък" или "тяло" или "душа" или "материална система", или каквото и да е, едно такова назоваване няма как да е отговорно спрямо мен, напротив - аз следва да отговарям за случайните си отъждествявания, при все че всеки случай на отъждествяване се отнася вече до мен, влиза в кръгозора, който гледам. Изводът е, че като себе си аз не съм част от света, както да речем мозъкът ми или който и да е орган и дори цялото ми тяло... душата... духа и каквото и да е там, тъй като водещият рефлексията и разбиращият смислите е отвъд тях; той един вид спазарява с неизвестното образа на света и рамките на отъждествяването си. Това може да не става съзнателно и по негова воля, но то става през него, през фокуса на неговото разбиране-за-света. С това аз съм отвъд света, но като негова граница; аз съм точката, фокусът, посредством който изобщо светът става достояние. Затова философски атакувам идеята за нещо-в-себе-си /все едно дали материално или идеално/ - защото списването му в тоталния смисъл на света, окръглянето му, разбираемото му о-граничаване става в границите на субекта като последна инстанция на това окръгляне. Отвъд тази субектна граница няма нищо; наличието на нещо изобщо е вече иманентно на тази граница. Това положение Спиноза нарича sub specie aeternitatis, достояние на света като ограничено цяло. Значи светът няма как да се яви като ограничено цяло /"пред прага на вечността"/ извън фигурата на своята изначална мислимост/достояние през граница, която ясно отграничава едно абсолютно "вътре" от едно абсолютно "вън". Тук стигаме до другия ти казус: кое е вътре и кое вън. За теб, доколкото разбирам, "вън" е извън съзнанието, следователно "в материята". За мен "вън" е извън смисъла; невъзможността за явяване на която и да е фактуалност, независимо дали ще се отнася до материални или идеални обекти. Оттук произхожда и фигурата на матричната мислимост във философията. Матрицата задава всички възможности за непротиворечива втораченост в иманентното; тя е една структура, една щампа, която не ти предлага възможност да преходиш извън закостенялата координатна система на въпросното "вътре". Но остава подвъпросността за ограничеността - респ. немногомерността на разбиранията и преображенията на света с оглед не на перманентността на матричната структура, а с оглед на нейните граници. Разчупването на тези граници е въпрос за истинска прОмяна на света /въпрос на истински творчески акт!/, а не на неговата прЕмяна, каквото представлява човешката втораченост изцяло в иманентното. Значи, като граница на света ти отговаряш както за иманентното, така и за трансцендентното /по моята-твоя терминология още "вътре-вън"/, поради твоята абсолютна двуфакторна граничност както към всичко, което се явява като разбираемо "вътре", така и към изначалните условия, които правят достъпно това явяване /които не принадлежат явно на вътре-то, но правят така, че вътре нещата да се повтарят/.

Така че, за рефлексията матрицата не е произволна приумица, а желание, творчески стремеж за надмогване на условностите. Философът осъзнава тяхната нищожност /понеже всеки възможен образ на света е изначално загадъчен и следователно нищожен, понеже е "ограничено цяло" и "виси" в нищото/ и се опитва да внесе максимална яснота откъде идва и как е възможна манипулацията, която кара нещата да се повтарят и на света да се налагат /властово/ тривиалностите и досадностите, които най-често го правят толкова скучен и толкова чужд.

Виждаш, че тук няма и сянка от "вътре-вън" на материализма или идеализма. Истински вън е онова, което ме ограничава отвън. То не е материята, нито идеята, а нищото. Поне докато съм в рефлексия нещата стоят така. Тепърва предстои обаче да си изясним нещата с феноменологията. Засега прекъсвам.