Брех, чак и феминистка... :)

Говориш за zeitgeist, това е правилно като подход. Проблемът е, че оценка на съществуващо променливото е по необходимост трансцендентална, а ние със самата активизация на мисълта за идното убиваме възможността за трансцендентализация. Подобна оценка няма да бъде достигната от никоя конвенция.

Онова, което постмодернизмът единствен успя(ва) да достигне, като състояние на съзнанието, е мисълта за собственото наместване в диалектиката - никой друг времеви отрязък не е посягал на историята като завършен продукт. Постмодернизмът няма(ше) нужда да налага себе си, защото се счита за отзвук от досега положеното, което радикално трябва да бъде преосмислено. Затова почти екстатично, почти иронично, той постави въпроса за някакъв афтър-, който да "посяга" на самия него. Ето в това е упадъка - в движенето по повърхността. Когато се изчисти позата от този акт, ще разберем, че постмодернизмът отдавна си е отишъл.

17, Rue du Parc