Първото нещто, което ни се набива при тази дума е, че безкрайността е без край, няма край. Значи, би трябвало, ако нещо е безкрайно, то да няма край. Но, какво значи нещо да няма край - значи да не съществува ГРАНИЦА от едната страна, на която да е нещото, а от другата - не-нещото.
В този смисъл, ако се ограничим само от гледна точка (един вид перспектива) на едномерното пространство, то една отсечка ще е ограничена (защото има край), но една окръжност ще е безкрайна (от перспективата на едномерното пространство). От тук идва и образа със змята, която си е захапала опашката.
Спиноза, казва за бога, че е причина на самия себе си - някак си пак змия захапала опашката си. Немците след Кант (Фихте, Ш., Х.,) разглеждат Аза като същесъвуващ само дотолкова, доколкото е ЗА СЕБЕ СИ - пак змия захапала опашката си. Едно безкрайно множество е част на самото себе си - вече не е змия захапала опашката си, ама има нещо подобно.