Хм, на мен ми допадна идеята.
Във всеки случай ми се струва добре пасваща си с основни тези на... всъщност на посветените май, не бих казала на религиите точно, защото те са повече в догмата и ритуала, отколкото в познанието. Но ето, да кажем - виждам аналог с думите на Христос "Аз и Отца едно сме" и изобщо с идеята за Троицата. Защото в случая се говори за Единосъщие като естество, но и за различие - в проявата, т.е. в "гледната точка" именно може би? От една страна еволюция има, от друга страна - Абсолютът е завършен сам по себе си...

Аз бих казала - продължавай да дълбаеш и виж как би могла да влезе тезата в приложение. Защото знанието е за това - да се действа с него с повече ефективност. Научното знание дава плодове на цивилизацията; метафизичното - плодове на културата и социалната общност. То всъщност и научното паначало си тръгва от метафизичното, ама айде :))) Засега ще ги делим, нали сме на такъв етап на световиждане :)))

В една литературна критика за предшественика на Шекспир - Кристофър Марлоу - много хубаво бяха формулирали тая толкова щекутлива дилема на световъзприеятията ни в момента:

И така, Марлоу е не само религиозен атеист, той е и революционен традиционалист. Тази парадоксалност на критическата оценка се корени в самото естество на неговите драми. Те са просто разпънати между противопостовени едно на друго гледища дори на чисто текстуално равнище.

Разумно е да се запитаме: на какво се дължи тази двойнственост на внушението при Марлоу?

Двойното знание за света като земен и отвъден – две реалности, връзката между които е прекъсната – води и до двойнственост в отношението към всяка от неговите съставки, а и към всеки разчленим елемент на тези съставки. Единството на гледната точка е нарушено и сякаш изгубено завинаги. Сега по всеки въпрос гледните точки са минимум две и всяка от тях съдържа истината независимо от тяхната противоположност. Светът е прекрасен и греховен, човекът е божествен и нищожен. Тези крайности на световъзприятието, които през средновековието се помиряваха в името на общата йерархия на битието, сега са превърнати в непримирими полюси, между които е разпъната новата, еманципирана личност.
/Шурбанов, “Между патоса и иронията”, стр. 35, 36, 62/

P.S. Продължавам да чета, че не съм стигнала до края на обемната ви тема.

"Човекът е един Бог в развитие!"