Нямах намерението да използвам евфемизми за заглавието си защото въпросното есе е идеологически обременено. Дали трябва да се разглежда живота ни от гледна точка на християнството - това е въпрос на личен избор, но когато се прави пропаганда сред мислещи хора, в нея трябва да има и мисъл. Това есе е лишено от разсъждения - то съдържа само наблюдения и цитати, представени по много благозвучен начин. Но надали езиковите украски ще ни доведат някога до отговора на "вечните въпроси". (Би било глупаво и да се търсят с цел да се намерят, нали?).
Примирението, също така, е пречка по пътя на чистата мисъл.
Смисълът е относително понятие отнасящо се само до хората, надали вселената търси смисъл в съществуването си. И само човека е способен да търси смисъл в нещата, за които може да не е било предвидено да имат свойството мисъл...
Тогава възниква следния
Въпрос: Има ли смисъл да търсим смисъл в съществуването?
Моят личен отговор - да, но да го търсим смислено, защото очевидно неверните пътища, по които понякога се подхлъзваме, ни носят така важния житейски опит; дали пък в него не е смисъла...
P.S. Панически вярвам в задгробния живот

Елементарно, драги ми Уотсън!