Радослав Карапетков
Принципът на цикличността в историята, Освалд Шпенглер

"Ако историята въобще ни е научила на нещо, то това е, че всеки може да бъде убит" (цитат от "Кръстника" 2-ра част). Моята перифраза на тази брутална констатация, касаеща ценността на философията като занимание, би била следната: Ако историята на философията ни е научила въобще на нещо, то това е, че всеки може да бъде оборен. Всяка теза, всеки трактат, всяка стройна или нестройна система, може да бъде анихилирана, понякога с помощта само на едно просто питане. Каква е ценността и смисълът от занимание, в което няма и не би могло да има нищо сигурно? Какво е "истина" и ако съществува такова нещо, какъв е практическия смисъл то да се издирва, при положение че "историята показва", че такова издирване е свръх човешките възможности? Единствения смисъл, за който се сещам е: При положение, че се откажем от "вечните" истини, да се формулират само временни, работни определения и концепции, които, макар и а приори да са обречени на гибел, да доведат до някаква временна яснота. Точно това се опитвам да направя тук по разработваните проблеми.
Новото време и неговата философия са епоха на възстановено господство на рационалната парадигма. На мястото на Бог като върховен критерий и истина, бавно се намества всесилният Разум. Типичен израз на възкръсналата рационалност е философията на Рене Декарт. Макар формално да не изключва Бога от концепцията си, логичният ефект от картезианското cogito е именно маргинализирането на християнството от авангардния интелектуален живот на Европа. Бумът в развитието на естествените науки, откриването на Америка и множеството увеличаващи се технически открития, постигнати с помощта на новия разум пораждат и укрепват вярата в безграничните му сили. Това развитие не напомня ли нещо подобно, което се наблюдава в зората на елинския логос. Израз на тази тенденция са концепциите на повечето философи-рационалисти. "Усърдно вярващи" в новия Господар на Вселената - Разумът са мислители като вече споменатия Декарт, Бейкън, Лайбниц, Хегел. Особено фрапантен е случаят "Хегел", поради струящата, от всяка дума и всяко изречение в неговите произведения, претенция за несъмнена, необходима достоверност. Хегел наистина е гледал на собствената си философия като на най-доброто възможно и последна инстанция за истината. Макар и за времето си да е била могъща и завладяваща, такава концепция, "бетонираща" рационалното като единствен път към Абсолютното, е по-скоро смешна и самонадеяна. Ако това е най-доброто, на което разумът е способен в своята най-висша употреба - философията, то той се оказва точно толкова безсилен, колкото е бил в Античността след Аристотел, макар древния мислител да заслужава много по-голямо уважение.
Една друга тенденция мислители заслужават принципно по-голямо уважение и внимание от систематечните фантасмагории в стил Хегел. Визирам английският емпиризъм в неговата кулминация - скептицизмът на Дейвид Хюм, и тясно свързания с него Имануел Кант. Тези философи си поставят за цел не да градят "въздушни замъци", под формата на псевдонаучни метафизични системи, а да изследват самата човешка способност за такова градене - разумът и най-вече неговите граници. Кант неутрализира скептицизма на Хюм и вдъхва нова енергия и насока на рационалното, но на една определена цена. Границите на разума срутват илюзията за неговите безгранични сили. Трансцеденталната философия или критическия идеализъм, както Кант нарича системата си, представлява трезво и педантично изследване на способността за съставяне на сигурно-научно знание. Разумът ясно се обръща към самия себе си, съзрява формите си и границите на способностите си. Но в сферата на т.нар. "най-важни въпроси", т.е. претенцията за метафизично познание, рационалното отново се оказва безсилно и безполезно. Кант срива безвъзвратно метафизиката на Новото време. Въпреки това, хора като Хегел продължават и след това да фантазират систематично - "Блажени са вярващите". Кантовата критика е кулминация на новоевропейския рационализъм, но именно в неговия огромен труд се крият оръдията, които могат и трябва да доведат до пълния крах на същия този рационализъм. Защо е нужен крахът - за да се позволи продължението на диалектиката, на новото развитие, на вечното развитие на живота. Самият Кант е можел да свърши това сам, посредством гения и типично немската упоритост и педантичност, които е притежавал. Но явно той нито е искал, нито е имал намерение да направи това. Той също е бил "вярващ" в разума, но трезво-вярващ. Въпросът за обезсмислянето на рационалното трябва да се огледа доста по-обширно в друга работа. Ако мога да се изразя на по-съвременен език, с помощта на разума можем да създаваме "know how", но не и да разбираме "know why?". Можем да създадем супер-ефективни машини, компютри, социални и военни организации, но никога не можем да разберем: За какво са ни те? Какъв е смисъла от всичко това и от живота като цяло? Разумът стои, отново безсилен, пред дълбоката фундаментална мистерия на света. От тази точка започва и бавния упадък на рационалната философия и на вярата в разума изобщо. Пожарът на двете Световни войни, крахът на социализма и задълбочаващата се релативност в основните стълбове на съвременната наука (във физиката: Айнщайновата относителност и най-вече квантовата теория) са убедителни външни проявления на "достигането на предела". Особено показателен е случая с нацистките конц-лагери - едно друго въплъщение на разумността. Със същата разумна яснота, методичност и ефективност се създават от една страна лекарства и животоспасяващи средства, а от друга - конц-лагери и ядрено оръжие. Къде е истината? Къде е доброто? Къде е свободата? Какво се случва всъщност и променя ли разума нещо съществено? Екзистенциалистките крайности са израз на пълзящото отчаяние на рационализма. Екзистенциализма, по Шпенглериански, може да се разглежда като един зараждащ се, съвременен стоицизъм. "Няма смисъл, но не всичко е безсмислено" казва Камю. Ако се остане в рамките на Декартовия и Кантовия разчетен, систематичен, научен разсъдък се оказва, че за човека като жив наистина "Няма смисъл", но той все пак не се застрелва, защото "… но не всичко е безсмислено".
Какви решения на проблема с безсмислието ни дава съвременна Европа:
- Наркотици и подобни самоунищожителни занимания.
- Работохолизъм и беснеещ материализъм от римски тип (да имаш кола, къща, заплата, застраховка, социална осигуровка и т.н)но това не е смисъл а просто друг вид наркотик - вместо марихуана и хероин - работа и "бъдеще". Едно безкрайно външно опредметяване, създаване на безброй форми без съдържание. Безкрайно действане и стремеж за притежаване, без страст и убеденост, без висша вяра
Какво може да направи философията в тази толкова проблематична ситуация? Може ли въобще да направи нещо освен да гледа в миналото си и да спекулира върху вече завършили етапи? Не би ли могла да помогне за измъкване от кашата, която самата тя е забъркала?
Според мен, единственото, което философията би могла да направи сега е едно своеобразно самоунищожение и авто-де-конструкция? В Шпенглерианската картина на развитието на философията, която се опитах да направя, липсват достойни наследници на древните скептици, изключение е единствено Дейвид Хюм. Именно това е, което разбирам под едно полезно "самоунищожение" - новия "методичен" и тотален теоретичен скептицизъм. С ирационалните "крясъци" на Ницше и оплакването на Абсурдността при екзистенциалистите не се постига нищо особено в тази насока. По същия начин, със същата педантичност и упоритост, с която са създадени, "могъщите" рационалистични системи на Новото време трябва да бъдат де-конструирани и да се премахнат предпоставките за поява на нови такива. Трябва да се критикува безмилостно и методично езикът, логиката и понятията на всяка съществуваща и евентуална нова философска система. Това би била една нова и необходимо безусловна капитулация на разума.
Това е необходимо, с оглед предпазване от по-нататъшно объркване, както и продължаване на неразбираемото и непонятно развитие на живота. Животът… с неговият естествен кошмар и прелест.
Какво е животът ли? Не знам, не бих могъл да знам, никой човек не би могъл, следователно аз не искам да знам.
Какво ще се случи след новия скептицизъм? Не знам, не бих могъл да знам, никой човек не би могъл, следователно аз не искам да знам.
Какво да правят философите след това? Най-добре нищо.
Единствената ми (напълно ирационална) надежда, свързана с бъдещето, е че след като секнат безплодните философски спекулации и след като на европейците и американците им приседне незнаещия граници материализъм и империализъм (не съм марксист), моите внуци или пра-внуци или пра-пра-внуци, ще могат да видят стъпките и чудесата на новия Спасител …