Защо сме търсещи? Какво търсим?
Всеки си има своите причини, но има нещо, което ни свързва. Какво е общото между нас въпреки различните ни мотиви?

Преди всичко общото между нас е голямото ни безпокойство. То се изразявав усещането, че не сме се осъществили по отношение на живота. Защо живеем, какъв е смисълът на живота? – усещането ни е, че този живот, който водим, не е това, което трябва да е.
>Ние сме родени като търсещи. Но има голямо разнообразие от търсещи. Търсенето ни може да е насочено към религията, мистицизма, окултизма, философията; може да се обърне към изкуството или науката, към изучаването на древни ръкописи, символи, митове, вълшебни преказки, астрология или към помагане на другите. Но всичко това не води до “намиране”. Нашето безпокойство, нашата носталгия… те все още съществуват.

В един момент всичко започва със сътресението на разпознаването. Ние сме наранени от нещо, от някого, от нещо, което се е случило, от нещо, което е казано, или от книга. Изведнъж получаваме прозрение за “как” и “защо” на многобройните жизнени въпроси за човешката съдба.
Това предизвиква радост, но причинява и мъка. Предизвиква радост, защото изпитваме нещо много важно; защото то е нещо по-голямо от това, което сме ние самите, много по-фундаментално от настоящия ни живот. То причинява болка, защото ние интуитивно знаем, че отсега нататък всичко ще бъде различно, ще скъсаме с миналото, че ще има сбогуване с много неща и няма да има връщане.
Мнозина тръгват в новата посока на живота си, но много други го отхвърлят, макар че го разпознават.

Второ, общото между нас е, че живота ни се преобръща наопаки с едно докосване, с едно проблясване. За един кратък момент обикновеното спящо състояние на невежото човешко същество се прекъсва. Единият ни клепач се отваря и ние виждаме. “Зовът”, който чувстваме е чудесен, но същевременно и тревожен. Ние си мислим, че бихме могли да пренебрегнем този зов, който може би идва отвън. Но все пак се оказва, че зовът идва отвътре, там където е бил скрит. Както във вълшебната приказка за принцесата, която не можела да заспи, колкото и дебел да бил слоят дюшеци над граховото зърно, поради копнежа й по целувката на непознатия принц, с когото тя се чувства абсолютно едно цяло! Това е общото в нашата опитност.

Някой, на когото липсва този опит, този копнеж; който не е бил наранен от острието на Светлината, не може да разбере за какво става дума. Острието на Светлината докосва само онзи търсещ, който е готов за него. И всички, които са били докоснати, от този момент нататък ще споделят обща съдба – те вече имат рана, която не заздравява.

Времето е дошло, да се излекува тази рана. Но колко е бедно отначало човешкото самопознание, когато Светлината изгрява! Колко е силна понякога съпротивата срещу помощта, за която толкова страстно сме молили в най-черните си моменти! И сега тази молба получава отговор.

Често се случва да сме искали помощ, но не точно ТАЗИ помощ. Подсъзнателно ние разбираме, че тази помощ не е за аз-а ни, а за нещо по-висше. Това “нещо по-висше” е ВЪТРЕ в човешкото същество, но не е ОТ него. Човешкото същесто носи това “нещо по-висше”, но то не го притежава и не го контролира. Тогава може да се случи така, че да започне битка срещу Любовта, чието единствено намерение е да ни освободи от нещастието, тъгата и болката. Освобождението от страданието е това, което искат всички търсещи. Освобождението е най-висшето нещо, към което се стремят. Но какво трябва да бъде освободено? КАКВО трябва да се пречупи и утихне? След дълга борба, накрая един ден цялата съпротива ще отпадне. Един ден човешкото същество ще бъде изправено до стената и тогава в него ще изгреят думите: “Не аз Господи, а Ти си целта на моето сърце”. Тогава уморените същества ще минат през вратата на духовното училище.

(откъс от статия в сп. "Пентаграм" - на Златния Розенкройц)