дерида посочва двете линии на боравене с проблематичната ситуация "възможна ли е моята смърт?" - философско-онтологизираща с връхна точка хайдегеровата екзистенциална аналитика на дазайн и нефилософска (психологизираща и/или историзираща) - фройд и филип ариес, например.

всъщност Апории е доклад, четен през 1992 на конференция, посветена на преминаването на граници (с подразбиране: как да мислим понятията за граница след рухването на берлинската стена), но същевременно представлява съгласувана част от поредицата заигравки на дерида с хайдегер. С други думи, тук дерида се е възползвал от формалния исторически повод за да се опита по нов начин да постави въпроса за актуалната политическата валидност на една радикална онтология на смъртта.
Което не значи задължително опит за деонтологизацията й.
Защото дори когато разглеждаме този фенмен от гледна точка на историческата му положеност/обусловеност, остава открит и въпроса за онтологията на така обемащата историческа реалност.
Ако "битието" на смъртта като индивидуално преживяване е невъзможно, то и битието на самото индивидуално преживяване губи основанието си, тъй като винаги се е съотнасяло със своя предел; обезсмисля се, губейки го като хоризонт на собствените си случвания.
Аналогично в друг план:
Ако "битието" на смъртта на капитализма е невъзможно (поради рухването на уж конструиращите го социалистически режими), то и битието на самата модерност с всичките й просвещенски ангажименти губи основанието си. Или пък последната отчаяно търси да се съхрани, прокарвайки нови граници, чието спазване или престъпване да препотвърждава о-предел-еността й, идентичността й. Такива са например въобразено-провокираните религиозно-цивилизационни граници, истеризирани в хънингтовия Сблъсък на цивилизациите.

Но преди това трябва простичко да се запитаме: как самият хайдегер е поставил въпросът за смъртта (в "битие и време"); трябва ли непременно да му опонираме за да се почувстваме съвременни постонтолози или да му се доверим донякъде, историзирайки положенията на екзистенциалната аналитика, т.е. представяйки ги във вид на експлицитни тезиси за възможната невъзможност на всяко прекрачване?
Защо възможнма невъзможност?
Защото прекрачването се осъществява в диалектиката излизане-влизане, а ако няма къде да се влезе след като безвъзвратно е било излезено...?

Значи темата на следващия постинг: "Хайдегер. Какво пък толкова е казал (че дерида да си губи времето с него)?"


ПП: "мен ъкъл не ми трябва" (л.)

виж на мен пък ми трябва; интересно...