Здравей, Петков! Разбирам затруднението ти; тия неща трудно бихме ги уточнили в живо общуване, какво остава да комуникираме през Интернет и да чакаме резултати. За темата се изисква някаква солидна причастност към философската проблематика, сравнения и оценки на различни школи и авторитети и преди всичко - забелязване и моментално "сканиране" на постулатите в познанието, които грижливо трябва да бъдат отстранявани, както религиозните догми от науката.

всичко останало освен живото съпреживяване е само идея на Аза и като такова то не принадлежи на "така наречения според него външен обект" .. поради което и самата действителност не съществува по друг конкретен начин освен в като представа в субектът.. Той стига до понятието външен свят но този външен по отношение на Аза свят е неконкретен поради което няма качества на конкретен обект сам по себе си.. Именно поради тези си разбирания той стига до истинноста като съотнасяне (корекация) на субекта с обекта а не корелация на идеята на субекта за обекта къмто деиствителния обект в битието..

То принадлежи на теб. Каквото принадлежи на "външния обект" така или иначе се пречупва през теб. Критерият за истинност аз не отпращам към "външния обект", защото може да се окаже, че няма "външен обект". Пространството и времето - там-а и тогава-то на т.н. "външен обект" са в крайна сметка тук-а и сега-то на този външен обект в субективния ти наглед. Тогава кое е толкова изначално "външното" на обекта, освен че такава е постановката на оразличаването на телата. Но ТИ не си тяло, така че доколкото изпреварваш тялото си, външно и вътрешно се превръщат в условности; пространството и времето стават съотносими с наблюдателя, а не абсолютни, метафизични конституенти (то даже тази дума не е подходяща за случая - айде да вземем "атрибути на материята"). Но самото това наименование "атрибут на материята" е неправомерно, понеже материя няма - това е абстракция, която нищо не значи, подобно на Бога. Има неща/предмети, има наглед, разкриващ ни света, но този наглед се канализира през субекта, т.е. в изначално субектната форма на своето отстояние.
Казваш - действителността съществувала като "представа в субекта". Но тя е "в" субекта не защото субектът е тяло/мозък (тялото и мозъка пак са обекти!), а защото е субектно достъпна, защото изначално е обречена да се разкрива на субекта и на никой друг. Да допуснем, че би се "разкрила" на някой друг. Но самото допускане на другостта се конституира субектно. Какво не ти е ясно? Значи има "другост", изначално неконституирана в субекта, който й отстои... Това ли приемам на вяра? Това ли е догма? Другостта е конституент на самия теб, другият е съотносителен на самия теб. Достъпът до всяка възможна другост ще си остане ТВОЙ достъп. Къде е тук вярата? Ами нали затова другият е тъкмо друг, а не ти - защото в другостта си той предполага отстояние, което ще идентифицира преди всичко теб, ще очертае преди всичко теб в ТВОЯТА конкретност - и едва след това другостта му като изначална чуждост на теб. Дадена ти е преди всичко същността на самия теб - и едва от теб ще се осъществява познанието. Как една същност ще се осъщностява без да се устоява? Как забравяш, че в познанието и практиката осъщностяваш преди всичко себе си, устояваш преди всичко себе си? Ако една същност, познавайки, не е същото на себе си, значи тя не е себе си. Е, как не си себе си, като ти осъществяваш познанието на нещата, а не нещата познават теб или се познават сами?
Познанието, казваш, се осъществявало "откъм действителния обект в битието". Този казус трябва да го разчепкаме... Първо, що е "действителен обект в битието"? Мишката на компютъра за домашната ти котка мишка на компютъра ли е? Сигурно е, щом досега не е изядена?! Какъв е критерият за действителен обект в битието? Значи тук намесваме корелативността между субекта и обекта (мишка на компютъра), задаваща се през изначално субективната аперцепция "Аз мисля битието, предварително имайки формата на всяка мислимост, на всяко знание". Ако си мислиш, че извън тази субективна форма обектът си остава "действителният обект", значи се заблуждаваш. По този повод Шопенхауер има една сентенция: "Вчера на разходката изведнъж кучето ми за първи път забеляза... слънцето. Уплаши се и излая".
Сега за посоката на познанието - дали от субекта към обекта, или обратното... Това е може би единственият предразсъдък, който допуска позитивната наука (не философията!). Науката описва света без оглед на вектора на неговата принципна осветимост. Тя приема, че светът има способността да се осветява "сам по себе си", сякаш той сам в себе си съдържа условията, възможностите и мярата на въпросната осветимост. Но това не е така, понеже се забравя, че светът бива наблюдаван рефлективно, а не как да е. Субектът познава обекта, но през изначалната рамка/форма/зададеност на неговата принципна познаваемост, а не през "обекта сам по себе си". Кой ще каже какво е обектът сам по себе си, освен субектът, освен ти? Как обектът сам да се изкаже; сиреч, как екранът, на който се прожектира филмът/диапозитивът сам да се освети, освен от източник на светлина извън него? И пак повтарям, тук не казвам, че субектът осветява екрана. Тук повтарям, че екранът се осветява от източник, непринадлежащ на екрана, а субекта сравнявам с фокуса на камерата, през който светлината се пречупва, за да гарантира яснота (неразмазаност) на образите на екрана. Значи светът няма как да се осветява откъм екрана, понеже на екрана му трябва насочен източник на светлина извън него, противоположен на вектора на "самата предметност". Така че който и да е предмет е изначално субективно осветен в наглед, който не принадлежи на себе си, а на субекта, от който отстои. Векторът на видимост е от "окото" на субекта към света, а не обратното - и тъкмо така се осъществява познанието. Забравата за това налага научно-позитивистичен мироглед; ти се приравняваш към "обект от света" и самопознанието автоматично се затваря. Или както казва Хусерл, съвременната позитивна наука за фактите превръща човешките индивиди (субектите) в голи факти. Но мащабът на света е хуманен мащаб; вещите и абстракциите са производни на човешката дейност/мислимост, която не заварва предметите в готовия вид на тяхната абсолютност, а ги създава, обработва, познава. Не може да бъде игнориран векторът откъм субекта заради предразсъдъка "материя", както не може да бъде игнорирана самостоятелната индивидуална човешка воля заради предразсъдъка "божия воля".

Философията е познание за субекта (пресечната точка на видимост на света изобщо) - и едва оттук нататък - за света. Няма свят, който да не е субектно осветен априори. Следователно не е възможно познание и действие извън субект-обектно отношение откъм субекта (познаващия) - и по посока на обектите. Няма субект за обекта, а преди всичко субектно зададена форма на обектността. Обектно зададената форма на действителността е обект. Тогава излиза, че няма субект, което не е така.