В ТЪРСЕНЕ НА АВЛИЯТА


Първа част – Адвокат в зоната на здрача


По дяволите!
Вече няколко часа киснех в кантората си и нищо – ни клиент, ни дявол! Вече не издържах – за един адвокат е ужасно тягостно толкова време да няма с кого да се заяде.
Вдигнах телефона и набрах “Точно време”. Много обичах да оспорвам твърденията на оператора! Ще ми казва, че било 11 часа, 27 минути и 40 секунди... пи-у-у-у... В началото застъпих тезата, че минава два след полунощ. Безмозъчният оператор обаче си знаеше своето: 11 часа, 27 минути и 50 секунди. Винаги така прави в началото! Само след половин час явно най-сетне разбра с кого си има работа отново и предложи спогодба: “18 часа, 48 минути и 20 секунди става ли?”
– 22 часа, 59 минути и 32 секунди – моментално вдигнах мизата.
Прие.
Как няма!
Затворих телефона. Въпреки това, усещах неудовлетворение. Ако бях мъничко по-настоятелен, можех и да го накарам да каже, че е седем и половина утре вечер.
Не! Нещо отвътре ми подсказваше, че това ще един от онези дни, в които съдбата ще ми хвърли топката.
Съдбата обаче, явно предпочиташе да дриблира, подмина ме е заби топката в коша. Така е, когато си бял – не можеш да скачаш. Топката зае целия кош и из цялата кантора се развърчаха боклуци. Добре, че си имам метла за тия клубари!
Защо ли обаче се чувствах така, сякаш някой бе закачил на задника ми надпис: “Ритни ме!”.
Е, не толкова силно!
Щом и столът започна да ме рита, положението стана наистина непоносимо!
– Споко, бе – не е столът! – отекна в кантората един дълбок бас.
Пред мен се появи огромен мъжага, в броня и масивен боен чук в ръце и шлем с внушителни рога. Заедно с него из кантората ми заприпка някакъв рошав глиган, който моментално задуши из документацията ми.
– Да беше махнал поне прасето! – ръката ми напипа скритата под бюрото бейзболна бухалка.
– Ти кого наричаш прасе, бе? – изгрухтя недоволно глиганът към мен.
– Да ми беше тука туловката, щеше да ми станеш на пържоли – озъбих му се аз.
– И ти ли бе? – изквича – не ми ли стига, че тоя тип тука всяка вечер ме коли, пече и изплюсква, а на другата сутрин ме възкресява, сега и ти ли се намери да ме ядеш. Ше взема да пипна някоя трихинелоза, че да ме запомните и двамата!
– Аз съм Тор! – заяви воинът с доспехите – Бог на Войните и гръмотевиците!
– А-бе виждам те, че си едно солидно количество тор, ама чак пък... и божетвена! – викам му аз и добавям – поне си свали шапката.
Главата на Тор бе леко приведена – беше толкова висок, че вратът му опираше в тавана.
Той си свали шлема. Да – шлема успя, но рогата си останаха на главата му.
– Кво се звериш бе – измънка воинът – не си ли виждал рогоносец?
– Не и чак такъв – замислено запалих цигара аз.
– Странно – отвърна ми той – повечето мъже по света всеки ден виждат поне по един – сутрин, като се бръснат пред огледалото! Ако ти още не си - огледай се след някоя и друга година.
– Аз съм разведен! – потрих доволно ръце.
– Щастливец! – забеляза завистливо онзи – При нас на Валхала все още сме на пожизнена моногамия! С изключение на героите, които идват при нас неженени или междувременно не са пратили жените си в Ада. Щото въпросът е кой кого първи... А валкириите я карат на вечна полиандрия. Като капак – аз им тегля разноските!
– И какво сега – почнах деловата част – ще те развеждаме ли?
– А-а-а.... Не! – завъртя глава той – разведох се още преди три хиляди години. Нося и решението за развода! – и небрежно поклати бойния чук.
– А защо ти е адвокат?
– Ми... Щото получих призовка – смънка – и обвинителен акт – и той сложи на бюрото ми един солиден пергаметов свитък.
Разгърнах го и пак го оснавих обратно. Тия руни винаги са ме изморявали!
– Ще ме санкционират! – изблея жално Тор – Глобата е до десет милиарда златни талера....
– Няма такава монета – казах – аз съм и нумизмат. Талерите са сребърни.
– На, бе – гледай! – И той сложи на бюрото една златна монета, голяма колкото фризби – На Валхала си плащаме с такива!
– В какво те обвиняват?
– ’Ми... – почеса се той между рогата – В небрежност. Виж сега, аз отговарям за войните... При мен се водят на очет всички герои, амазонки, валкирии, берсеркери, богатири, юнаци и т. н. Също и всички победители на змейове, лами, дракони, хидри, кракени, чудовища и данъчни служби. В последната графа влизат немалко адвокати. Казаха ми, че да се занимавам с такива е голяма беля, ама къде сега да търся Осамата, да тресне некой “Боинг” в съдебната палата на Валхала?...
– Какво искат от тебе?
– Обвиняват ме, че не съм водил на отчет някакви си авлии, дето също били воини, ама ги нямало при мен! – жално изхлипа Тор.
– А-хъмммм... замислих се – не съм чувал за такива.
– И аз – скръбно каза той – ама ако до два месеца не доведа на Валхала жива авлия или ако не докажа, че такива няма, освен глобата, ме чакат и десет години заточение във форум “фантастика” в DIR.BG, да чета за проблемите на българската SF!
– Ама това е ужасно! – възкликнах аз възмутено – Нарушават ти правата! Тях и сто години да ги нищят, нищо не могат разнищи! Най-много да си разнищят гащите! Да не говорим, че ти стига и половин час да слушаш иванефремовците, дето влизат там, за да пукнеш от досада!
– ’Ми тогава... Ще ми бъдеш ли адвокат?
– За една десета част от глобата – да!
– Честно?
– Чесна адвокатска!
– А-а-а-а-а... не на мене тия! Как ще докажеш че няма авлии!
– Това е отрицателен факт, нека те да докажат, че има!
– Ба... – нацупи се Тор – ти не си в час, бе! Когато боговете говорят, ония с фактите по-добре да не се мяркат наблизо...
– Тогава... – смело ударих по бюрото аз – трябва да намерим авлия!
– Ъ-хъ! – кимна той.
– Ти търсил си?
– Пробвах се, ама... - той се почеса по косматия врат, извади от там една въшка, голяма колкото орех и небрежно я стисна между пръстите си – като проверих в речника, излезе, че “авлия” означавало “двор, бостан, зеленчукова градина”... На турски.
– Значи трябва да ги търсим на бостана! – заявих аз решително.
– На бостана ли, под пиперо ли – не знам! – жално промърмори той – Ама до два месеца трябва да стане. Били мно’о точни пички! С криле – кат’ на черна пеперуда и носели кристални мечове. Ама преди това били какавиди – гърбави и сбръчкани, кат’ мушмули.
– А после ще купонясаме на Валхала! – изхилих се аз.
– О-хо, туй ми дай, брато! – зарадва се той – да ги видиш к’ви са ненаситни валкириите! Цяла орда разярени берсеркери не могат им се опря! А и к’во вино, да зна’ш, кв’а бира ша пиим! – и потри доволно ръце, ухилен до уши, хвърляйки заговорнически поглед към глигана, който сега с начумерена физиономия се бе излегнал върху теракотения под, мърдайки с уши – а тоя, тука, кат’ доведе и приятелите си... Их, как ша са усвиним на свинско!
– Дадено – ударихме си ръцете.
И в същия миг и двамата изчезнаха.
– Е-е-е-е-е-йййй! – развиках се аз – А капаро?
Нищо. Тоя беше изфирясал. На масата си стоеше само оня огромен златен талер от Валхала.
“Добре, че не беше някой староеврейски бог” – помислих си аз и натъпках талера в куфара си.
Къде сега ги търся тия авлии? На някой бостан, сред дини, пъпеши и тикви... Звучи логично. Ама нали било на турски... Значи – ще ги търся на турски бостан!
“А, бе... – викам си – я, по-добре първо да питам някой турчин!”
Вадя си мобилния и набирам номера на Мехмед Кехая. Всъщност – той не е никакъв кехая, а най-обикновено диване, дето щъка насам-натам с тъпан в ръце и пуска разни новини от агенция “партенка”.
– Ало – крещя в слушалката.
– Алдън – отвърна ми отсреща – алдън алтън.
– Ме’мед, евдеми? Ола билирсе телефона бирас? (добре е да се справяш с речта на съседите – когато говорят за теб, те със сигурност няма да използват твоята!)
– Алдън още един алтън! Телефонът ми е импулсен – виж си сметката в края на месеца! Чок селям, бе, аркадаш! Какво искаш!
– Търся авлии! – казвам му кратко.
– Яде ти се кавун? Машала! Да знаеш какви шекер-кавуни има по наш’те авлии! Айде, идвай на мухабет...
– Не, бе... – казвам му аз и му обяснявам как изглеждат.
– Не знам – вика – не съм чувал за такива. Ама ако има – значи такава е била волята на Аллаха...
– А ако няма?
– Също!
– А можем ли да разберам каква е била волята му?
– Иншаллах, адвокат ефенди... ама що не дойдеш при мене в Родопите? Ще бия тъпана и... ако някой е чувал за тях – ще ни каже!
– Идвам! – рекох му.
Явно тъкмо в тоя миг Тор ме е наблюдавал и направи някаква божествана шашма, защото в същия миг се озовах при Мехмед Кехая.
Той спокойно си седеше на двора пред къщата си, скръстил крака по турски, а пред него бяха наредени всякакви вкусотти – кадаифи, балави, локуми, шербети, реванета, халви с шам-фъстъци... Мехмед Кехая небрежно сръбваше турско кафенце и пушеше наргилето си.
– Колагеле, Ме’мед кехая! – поздравих го.
– О-хо-о-о... Аларзусу, адвокат ефенди! – отвърна той на поздрава и направи дълбоко темане – Рахат локум?
– Йок – отказах му аз – локумите ще ги разтягам в съда!
– Хапни поне от халвата!
– Това – да! – приех аз и по адвокатски маниер натъпках в куфара си цялата кутия. После за всеки случай взех под мишница и тавата с баклавата – Няма да те обиждам, я! Имаш ли още?
– Хм... – замисли се той – що ли не ти предложих трахана?... Ама, я по-скоро да вървим да ти търсим авлиите, преди да си влязъл и в зимника!
Излязохме на полето. Мехмед Кехая задумка тъпана и покрай нас захвърчаха джинове на бьолюци. Десетина добре охранени хурии замятаха тежка гръд край нас.
Слушайте всичките-е-е-е-е – завика Мехмед Кехая – търси се жива или мъртва авлия-а-а-а-а... Кат’ пеперуда, значи-и-и-и. Келебек! ’Фърчи във въздуха – геби юрдек! Кара келебек.
– Изглежда като хубава жена – подшушнах му тихо аз.
– Баш-гювендия – провикна се Мехмед Кехая.
– Жена – воин – продължих да му шушна.
– Катил-гювендия-а-а-а, - ехтеше гласът му – валкирия геби-и-и-и!
– Носи кристален меч! – добавих.
– С джам-калъ-ъ-ъ-ъ-ъч...
– Меч, бе, коджаман с коджаман!
– Джам-калъч геби Екскалибу-у-у-ур!
Нищо. Две-три хурии само ме загледаха сластно, но като разбраха, че не съм шахид, смутено се опитаха да стрият пищните си телеса зад оскъдните фереджета.
– Аз мога да кажа нещо – дойде при нас един зеленикав джин, изскачайки от гърлото на бутилка коняк “Бараев” – но нали знаете, че не е безплатно. Харам е да не ми се плати, като върша услуга!
– Колко? – питам.
– Стигат и десет от тия, дето носиш в чантата?
– Халвата ли? – ухилвам му се с надежда.
– Махмудията!
Бре, ами сега? Как да намеря Тор, че да поеме разноските? Нали е за него, не за мен?
Мехмед Кехая сякаш усетил притеснението ми, подшушна на ухо:
– Питай някого. Все ще го намерим тоя узун-будала!
– Ама кого?
– Слънцето – то нали вижда всичко!
Срам, не срам – вдигам глава на горе и извиквам:
– Е-е-е-е-е-ей, Слънце-е-е-е-е, да си виждало То-о-о-о-ор?
– Не така – поправя ме Мехмед Кехая – трябва в стихове! А, бе човек, ти не четеш ли Пушкин? А минаваш за творческа интелигенция!
Почесвам се по главата и почвам да декламирам:
“Слънце-е-е-е, дето светиш в небесата,
не видя ли по земята
страшен воин с тежък млат –
аз съм негов адвокат!”
В отговор светилото разгони облаците и се обади отгоре:
“Питай оня, що гората клати!
Не понасям адвокати!”
– Е-е-е-е-е... – въздъхна Мехмед Кехая – Сами сте си виновни! Колко пъти съм казвал, че да изкарваш черното бяло и бялото – черно, върви пред кадията, ама само пред него!
– А кой е тоя, дето клати гората?
– Вятърът – ми отговори тайнствено Мехмед Кехая – питай него!
“Ветре-е-е-е.... дето духаш без да спираш,
нима нейде не намираш
бога Тор – берсеркер стар?
Че от него чакам хонора-а-а-ар!”
Нищо.
Тогава Мехмед Кехая само въздъхна и рече:
– Е-е-е-е, аркадаш.... аз съм до тука. Не мога да ти помогна. Трябва да се жалваш, че никой нищо не ти казва.
– И къде?
– В бюрото за жалби! На ти визитка – рече той и извади от джоба си едно малко картонче – Ама никой не знае къде се намира то – даден е само e-mail...
Взех визитката. Наистина имаше само електронен адрес: “priest@armenia.com - Денонощна служба за жалби и оплаквания”.

..............................................
Абе... засега дотук. Не знам кога ще продължа, но това е просто зъдължително : )

Si deus pro nobis, quis contra nos?