Властелина го прочетох преди около 6-7 години. Някъде си беше чисто мъчение, другаде - удоволствие; нормално. Мисълта ми е, че аз, за разлика от многото други хора, които са така добри да компенсират със заниманията си липсата на ентусиазъм по отношение на този поп-културен феномен у разни несериозници като мен, вече съм приключил с четенто на този текст. Така че, грешиш в преценката си за мен (като някой, който чете Толкин).
Това, което исках да покажа с онези примери (които можеха да са всякакви - например, сега се сещам за разглеждането на романа като чиста НФ, защото някой може да си помисли, че конструирането на нов език и сериозното отношение към една наука, каквато безспорно е лингвистиката, оправдава поставянето на произведението в този жанр - но просто първите, които ми хрумнаха бяха "фройдистките"), беше, че в пространството извън това, което заема напечатаният текст със своите преки и непреки значения, препратки и игри, ясно изказани или просто загатнати идеи, всеки може да прочете каквото си иска и някои книги (каквито преобладават във фантастиката и са рядкост във фентъзито) ти предлагат възможността за диалог (и съучастие) още докато четеш, за да не ти се налага после да търсиш телета не където трябва, ами да 'усетиш' текста и да си представиш създаването му (а и ти самият да го доизградиш), като търсиш препратките, четеш други текстове, занимаваш се със структурата и т.н. Това при Толкин (в рамките на Властелина) го няма - историята ти е разказана, няма нужда да събираш парчетата в едно, няма нужда да поставяш под съмнение достоверността на разказвача, мотивите му за (евентуалното) подвеждане на читателя и др. подобни. Т.е., отговор от теб (и действие), докато четеш, не се очаква. Това прави книгата (и всички останали, написани в нейната традиция) монологична. След това, както вече писах, ако искаш можеш да виждаш отговор на Фройд, алюзия към бялата рокля на Мерилин Монро или критика на токийския ъндърграунд. Това важи за всяко произведение, независимо от обема и жанра му, независимо от това, дали е замислено с идеята да предизвика реакция (участие в разговора) от страна на читателя или с намерението просто да го забавлява няколко часа. Важно е как подхожда авторът - монологично или диалогично. Толкин е по първата част. Та той е измислил историите, за да ги разказва на внуците си! Това исках да кажа с онези примери, които ти взе за прочит. Освен да го повторя в 14 тома от по 945 страници, за да влезна напълно в тона на жанра, който обсъждаме, не знам какво повече мога да направя, за да се изясня .

Светът на Толкин не би бил възможен без неговата ерудираност. Може би не би бил толкова убедителен, но определено би бил възможен. Ти не си ли чувал за многото фентъзита, които пре(на)писват Властелина и чиито автори демонстрират нито амбиция, нито ерудираност, а чиста проба занаятчийство?

"Изборът да се говори за човека и неговия свят (литературата, всяка литература, винаги това прави, независимо от темата или подхода) не на езика на науката, а на митологията е вече позиция в диалога на идеи"
Да, всяка литература. Дори историите, които описват преживяванията на разни зайци, както казва Атууд. А ти чел ли си нещо от Златния век на жанра или нещо на Едингс?

А като си чел Властелина, не си ли забелязал, че човешкият елемент в него, истинският, убедителен човешки елемент, е удавен в шаблонност, кодиран в лесни за разчитане образи? И смяташ ли, че това е достатъчно за литературата, за която говориш?

Идеи във фентъзито съм виждал, не съм останал с впечатлението те да са такава движеща жанра сила, каквато са при фантастиката. Все пак, колко са фентъзистите, чиито поредици разказват една и съща история? Немалко. Достатъчни ли са два примера (Ле Гуин и Толкин), за да започна да гледам на масата клиширани 1000странични боклуци в светлината на определението "литература на идеи"? Не.

Не, не смятам една идея за "идея", само ако е научна. И дори се дразня, когато във фантастиката заради едната "научна" идея се жертват стил и убедителност на героите (така че пак: долу Златния век и шайката на Кемпбъл! долу жанровете! ). Обаче, във фентъзито има едни основни идеи (диалог с митологията и философията, архисюжети, както искаш ги наречи), които рядко се разработват в дълбочина и най-често се използват като готова матрица. Затова и световете наистина са повече карти, отколкото убедителни вселени. Вярно е, има и такива. Такъв е и светът на Толкин, такава е и Землемория, но това е почти всичко.

По последния абзац: да, наистина имаш строги разбирания* за НФ и затова така обогатяваш фентъзито (от това то само печели, разбира се, но не забравяй, че жанрът, въпреки онтологичните хоризонти, които разкрива пред погледа ти, носи стигма (напълно заслужена, при това) и някои автори, Хърбърт най-вече, не я заслужават ).

* по това не ми се спори. би противоречало на каузата, на която смятам да се отдам .

ПП: Много ми е интересно, ако си ги чел, какво мислиш за следните произведения:

The Magus ("Магът" май е преведено) - Джон Фаулз (за пространството, което фентъзито може да предложи на един истински амбициозен и сериозен писател. литературен даже)
Gormenghast (трилогията, но най-вече Titus Groan и Gormenghast) - Мървин Пийк (най-вече това, защото Пийк е съвременник на Толкин, също толкова убедителен като светостроител, но далеч по-чувствителен, според мен, към "човешкия" елемент и границите между драматично и мелодраматично)
Return to Neveryon (който и да хванеш от четирите тома) - Самюъл Дилейни
Книгата на Новото слънце - Джийн Улф (този и горният пример, за да видя какво мислиш после за диалозите и монолозите, и т.н.)
Little, Big - Джон Кроули

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите