Извинявам се за закъснението Ето (струва ми се лесно):

*** се сви в плътно кълбо кости, обхвана се с ръце, за да намали вцепенението в напрегнатите си рамене. След това, заставяйки се да се отпусне, мускул след мускул, става след става, тя се опита да усети какво потайно зло може да я събуди, но да не разтревожи чувствителния уер-пазач.

Опасността определено не се намираше вътре в стените на **** ****. Нито беше близо до павираното пространство около Крепостта, където упоритата трева беше израснала отново през древната зидария, зелено доказателство за разрухата на голокаменния Холд. Опасността не пълзеше нагоре по слабо използвания напоследък павиран път от долината, нито пък витаеше из каменните жилища на занаятчиите в основата на отвесните стени на Крепостта. Не оставяше дъха си във вятъра, духащ от студените брегове на ****. Но въпреки това тя звънеше остро в сетивата на ***, заставяйки да вибрира всеки нерв в слабичкото й тяло. Напълно събудена, тя се опита да я идентифицира преди състоянието на предусещане да се разсее. Проникна навън, към Прохода, по-далече, отколкото изобщо някога беше достигала. Каквато и да беше заплахата, тя не беше в ****... засега. Нито пък имаше познат дъх. Значи не беше ***.

*** изпита, макар и предпазливо, удоволствие от това, че той не беше идвал в **** **** вече три пълни Оборота. Апатията на занаятчиите, западащите ферми, дори разядените от зеленината стени вбесяваха ***, самозвания Господар на Високите склонове, до степен, в която той предпочиташе да забрави причините, накарали го за завладее някога гордия и богатия Холд.

No one remembers the singer. The song remains.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите