Ако някъде изобщо бе възможно да бъдеш дете в Семейството, това място бе Кетиуей на Сердин. Посетителите бяха малко и нямаше сериозни опасности. Имението бе разположено недалеч от Града и старата резиденция “Алфа”, но хълмовете и уникалното му местонахождение поддържаха изолацията от повечето Семейни интриги. Имаше свое езеро, поля, градини от свещостволи, които се извисяваха като мъхнати щпилове между четиринайсетте купола, а сред равнината се издигаха кошерите, чийто обитатели сновях към и от Кетиуей. Всички *****, които търгуваха с хората го правеха през Кетиуей, който защитаваше кошерите един от друг и поддържаше мира, това бе характерния талант на ***** - сепът и Домът в Семейството, които владееха тази земя. Полетата на хората и на ***** се простираха в една посока, лабораториите се ширеха друга, а в трета бяха складовете, където ази, клонираните хора, събираха и пресмятаха богатствата от търговията с кошерите, продуктите от лабораториите, и компютрите, които бяха по-голямата част от търговията. Кетиуей бе и град и Дом, беше затворен и спокоен, почти неизменен в очите на притежателите си, а ***** измерваха живота си в десетилетия вместо в години. Редките деца, раждани да заменят мъртвите, не се съмняваха в това какви трябва да бъдат и какъв бе останалия свят.
***** се забавляваше, като прерязваше листата на светлозата с кратки, точни изстрели. Духаше вятър и това създаваше трудности, за това тя прицелваше лъчите на пистолета си внимателно. Беше на 15, а носеше малък пистолет на колана си от дванайсетгодишна. Макар да бе *****, потенциално безсмъртна, бе дошла на този свят защото неин близък роднина бе умрял от безгрижие и се надяваше нейната “замяна” да не настъпи скоро. Беше опитен стрелец, а едно от достъпните й забавления бяха залаганията и в момента тренираше за един облог със свой трети братовчед за отдалеченост на мишената.
Стрелба, залагния, тичане отвъд плета до полята, на които се трудеха ази, или обратно към Кетиуей, потапяне в летаргията на лентовото обучение, или упражнения с лабораторните компютри, докато не накара машините да предадат командите й на *****... такива неща запълваха дните й, почти неотличими един от друг. Нямаше игри. Времето на игрите беше далеч пред нея – годините, когато безсмъртието щеше да започне да натежава, години, които се нуждаеха от удоволствия, за да текат по-бързо. Сега задачата й бе да учи, да натрупа уменията, с които да опази дългият си живот. Сложните удоволствия, с които се забавляваха възрастните още не бяха за нея, макар да предизвикваха жив интерес. Така че ***** продължаваше да стои на възвишението и да сваля едно след друго листата от извитата лоза с бързи, прецизни изстрели и да мисли за това, че ако отработи полагащото й се време пред клавиатурата докато стане време за вечеря, ще й остане време за разходка по езерото Кетиуей... През деня беше прекалено топло за това, водата отразяваше нажеженото до бяло небе толкова ярко, че повърхността не можеше да се погледне с незащитени очи. Но нощем обитателите на езерото изплуваха от дълбините, a лодките се плъзгаха по повърхността като светулки и ловяха рибата, която бе рядък деликатес в Кетиуей. В другите долини имаше дивеч, дори стада добитък, но никое друго същество освен човека не живееше в Кетиуей, сред кошерите. Никое не можеше.

Ти го направи! Признай! Много хора са те видели!