Аз пък винаги съм харесвал Мерлинските повече - освен когато героите не почнеха да си диалогят за емнайсти път до кой претендент за трона на Хаос е стигнало разчистването.

(Aма той статутът си ми е малцинствен, където и да отида. :) Без две места.)

Това, което наистина ме впечатли в "Хрониките", бяха:

1. Липсата им на връзка както с Толкиновото крило на жанра, така и с Хауърдовото; Зелазни си копа сам на нивицата, краде - да де, вдъхновява се яко - от де що митология има, че и сам ги твори, митологиите, де - но не мяза на ни един друг фентъзист. (А, особено в първите си книги, и на себе си не мяза; но после се поуморява да бъде различен всеки път.)

2. Разгръщането на Амбър-Хаос, пардон, Хаос-Амбър вселената във всяка следваща книга. И то не просто пространствено и количествено - говоря за качествени изменения. Ето, дойде Мерлин Полухаоски и видяхме магията; или пък Чекръка; или пък ворпълски меч в действие; или третият лабиринт *boggle-woggle... ами ако З. беше доживял да опише вселената си с три Изначала...*. И всеки път, във всяка нова книга - нещо принципно ново. Е - аз това наричам фентъзи - литература на фантазията, неизчерпаемата. Да ме прощават Толкинистите (хихий, удар под пояса), ама Маестрото си е построил света свръхпрецизно и непротиворечиво - и толкоз: логиката почва да диктува ситуациите. Зелазни пък винаги е готов да хвърли в играта нов коз - ох, майко, Замъкът на Амбър като играч... Чувал съм, че само Тад Уилямс умеел същото; ама май ми мина времето за тия книги, та разчитам на вас да ми кажете...

И, да - по-късите му неща са по-концентрирани. Адски концентрирани всъщност. Оттук - всякакви сравнения с модерните "майстори на сагата" (с изкл. на Глен Кук и цяла сюрия непознати на бг читател автори, главно британци, за които няма и смисъл да си говорим, щото вероятността да станат познати я отвлече Шрайкът) стават безсмислени.

* Аз обичам... * Аз Обичам!!! *