|
Здравейте ... от дълго време не съм наминавал насам ... може и някои да ме помнят ... други не... Но Дейви още е модератор - значи все още властта е наша... а тя има силна ръка....
Приказката няма поука, не е нито героична, нито занимателна ... сами преценете каква е ...
П.П. : Преди да започна - Не препоръчвам да се чете от блондинки; хора, които слушат БГ-Рап; Пубери, преливащи от хормони и такива с големи очаквания... Тя е за тези, които обичат природата и планината, езерата и ... дърветата :)
Имало едно време едно дърво. В името на приказката да си представим че е било дъб. Няма никакво значение и фикус да е, но дъб звучи просто по - познато, по сериозно и по-истински. Растяло то в един самотен хълм, по средата на огромна и Страшна гора... страшна, защото в нея не пристъпвал човешки крак... Страшна защото дърварите не смеели да секат в нея, и майките плашели малките деца със съществата, обитаващия ... но това никога не тревожело нашето дърво, защото то израснало там. Още от малка фиданка то помнело как не било само на хълма... как там имало и други дървета, преди страшен ураган да ги разкъса и изтръгне от корените им... То се оглеждало в водите на езерото, което се разпростирало на запад, и се стремило да надрасне планинските върхове, които го обикаляли от изток... Постепенно корените му се дълбаели надълбоко в земята, защото никой не може да се възвиси ако забрави откъде е тръгнал... Клоните му се разпрели далече настрани, силни и здрави, облечени в зелена премяна пролет и лете...Единствено есен си позволявало да се премени по-суетно, в чест на изпращането на хубавите дни...Короната му постепенно се извисявала, и макар че осъзнало недостижимостта на планинските върхове, клоните му все пак се стремили към перестите облаци, които го поздравявали мимоходом ....
Не било дървото добро или лошо ... Понякога наблюдавало как змията изяжда досадната врана, друг път зайчето намирало в корените му подслон и защита то гладен вълк ... Във клоните му намирали подслон и славеи, и чапли ... Мъдър очилат лисугер изучавал горските мъдрости в корените му... Приятеля мечок му разказвал понякога новостите на горските дебри ... Но самотата го измъчвала...
Защото мечтата му била да има някой, с който да посрещат студените бури и да изпращат залеза, отрязяващ се във хладните води на езерото ... Някоя млада ела, която да израсне в неговата сянка, да се възвиси и да го надмине, да поклаща стройната си снага и да се обляга на него под напора на северния вятър... която да допира клони до стеблото му и да споделя полъха на пролетта... Но ела нямало ... и постепенно започнало да го гризе нещо отвътре... дървояди или други насекоми той не могъл да разбере - същества малки, но много ... незабележими, но досадни ... които постепенно изяждали сърцевината му... Първоначално той не им обръщал внимание... после се разгневил, но нямало какво вече да направи ... накрая постепенно свикнал с тях... И нямало проблем до една студена зима, в която студената снежна буря не съкрушила изсъхналия ствол, клоните рухнали на земята... и се счупили изсъхналите клони, защото повече нямало надежда в тях - жизнения сок на живота... И през пролетта повлекли придошлите води на реката, вливаща се в езерото ствола на дървото, и го отнесли надалече... оставяйки от него само изкорубения дънер..... и когато минзухарчетата разцъфнали, и тревата станала по-зелена и блестяща от изумруд, тогава ако случайно наминеш натам, ще съзреш една млада еличка, поникнала във счупения ствол... Не е ли магьосница майката природа ?
Е, това е всичко... до скоро :)
|
Prikazka za edno dyrwo ....
