УЧИТЕЛСКИ ТОРМОЗ … финал
Орсън Скот Кард

Любопитството обаче надделя. Нямаше да яде нищо от храната му, но трябваше да намери отговор на един въпрос.

- Как разбрахте кога ще изляза? – настоя тя, изправена над приготвения от него пикник.
- Не знаех, – каза той. – Пицата и тортилите отлетяха в кофата преди половин и четвърт час, съответно.
- Искате да кажете, че сте поръчвали храна на интервали, така че...
- Така че когато и да излезете, да има по нещо топло и/или свежо.
- И/или?
Той сви рамене.
- Ако не ви харесва, ... добре. Разбира се, толкова са ми възможностите, понеже живея от каквото ми плащат като охрана на сградата по точните науки, тъй че ако не го харесате, това означава заплатата ми за половин седмица на бунището.
- Вие наистина сте лъжец, – каза тя. – Знам колко плащат почасово на охраната и ще ви трябват две седмици да покриете всичко това.
- Значи да приема, че съжалението няма да ви накара да седнете и да ядете с мен.
- Напротив, ще ме накара, – побърза да заяви тя. – но не съжалението ми към вас.
- Към кого тогава? – поинтересува се той.
- Към мен, разбира се, – каза тя сядайки, – от гъбите няма да ям, че и без това съм алергична към шиитаки-те, а в “Тромп Льоф” изглежда ги считат да единствените истински гъби. И шашлиците със сигурност ще са студени, защото никога, дори и в ресторанта, не ги сервират горещи.

Той разпъна салфетка върху кръстосаните й нозе и й подаде нож и вилица.
- И така, искате ли да научите коя част от данните ми е лъжа и коя – истина?
- Не ме интересува, – отвърна тя, – и не съм ви гледала данните.
Той посочи към собствената си платформа.
- Още много отдавна инсталирах собствена проследяваща програма в базата данни. Знам кога отварят данните ми, а също и кой.
- Абсурд, – наежи се тя. – Училищната система се прочиства от вируси два пъти дневно.
- Прочиства се за разпознаваеми вируси и откриваеми аномалии.
- Но ще споделите тайната си с мен?
- Само защото излъгахте – подметна младежът. – Закоравелите лъжци не се издават един-друг.
- Хубаво – каза тя. Имайки предвид: хубаво, и кое е лъжа? Но тогава опита от пролетните ролца и пак каза: – Хубаво, – което този път означаваше: хубаво е това нещо – съвсем на вкус.
- Радвам се, че ви харесват. Накарах ги да спестят от джинджифила, за да се усети вкуса на зеленчуците. Макар аз, разбира се, да ги топя в този невероятен соев сос с чили и горчица, тъй че нямам и представа какъв им е истинския вкус.
- Искам и аз да го опитам – пресегна се тя. – Прав беше, сосът се оказа толкова добър, че се замисли дали да не си сипе малко и в салатата. Или направо да си сръбне от пластмасовата чашка.
- А в случай, че ви интересува каква част от данните ми е лъжа, мога да ви дам целия списък: всичко. Единственото вярно нещо в данните ми е пунктуацията.
- Абсурд. Кой би сторил това? И какъв е смисъла? Да не би да сте защитен свидетел на някое ужасно престъпление?
- Не съм роден в Уисконсин, а в Полша. Живях там докато не навърших шест. В Расийн прекарах едва две седмици, преди да дойда тук, тъй че ако срещна някого оттам, да съм в състояние да разговарям за основните неща и да звуча убедително все едно съм живял там.
- Полша – повтори тя. И поради бунта на баща си срещу законите за населението нямаше как да не си напомни, че Полша беше от непокорните държави.
- Ахам, нелегални емигранти сме от Полша. Промъкнали се през мрежата от стражи на Хегемонията. А навярно би могло да се каже и полунелегални.

За такива хора Хинкли Браун беше герой.
- О, – изтърва разочаровано тя, – разбирам. Този пикник не е заради мен, а заради баща ми.
- Защо, кой е баща ви? – попита Йоан-Павел.
- Хайде, Уигин, нали чухте момичето тази сутрин на занятието. Баща ми е Хинкли Браун.

Йоан-Павел сви рамене като да не беше никога чувал за него.
- Ама хайде, де, – настоя тя, – цяла година го въртяха по новините. Баща ми напусна МФ заради законите за населението, а вашето семейство е от Полша. Съвпадение? Не мисля.
Той се засмя:
- Ама вие неистина сте подозрителна.
- Аз пък не мога да повярвам, че не сте поръчали от “Хунан” и пълненки освен ролцата.
- Нямах представа дали ще ги харесате. С тях трябва да се свикне. Исках да заложа на сигурно.
- Като сте разпънали пикник пред кабинета ми и сте изхвърляли всичката изстинала храна, преди да изляза? До колко още по-сигурно можете да стигнете?
- Ами да видим – започна Уигин. – Други лъжи. О, фамилията ми не е Уигин, а Вицорек. И имам много повече от един брат.
- А това за първенеца?
- Щеше да е вярно, но убедих администрацията да ме пропуснат.
- Това пък защо?
- Не желаех никой да ме снима. Не желаех да си спечеля омразата на другите ученици.
- А, отшелник. Е, това обяснява всичко.
- Не обяснява обаче защо плачехте в кабинета си – смени темата младежът.

Тя бръкна в устата си и извади последната хапка пролетно ролце, която тъкмо беше лапнала.
- Съжалявам, че не мога да върна и другата употребена храна – тя остави мократа от слюнки хапка на салфетката си, – но не можете да купите личния ми живот на цената на няколко поръчки от заведения.
- Мислите ли, че не забелязах какво сториха с проекта ви? – попита Уигин – Да ви уволнят от нещо, което е ваша идея. И аз щях да се разрева.
- Не съм уволнена.
- Scuzi, bella dona, но документите не лъжат.
- Това е най-смехотворното... – и тогава осъзна, че той се е ухилил. – Ха-ха, – добави тя.
- Не желая да купувам личния ви живот – каза младежът. – Желая да науча всичко, което знаете за човешкото общество.
- Тогава идвайте на занятията. И следващият път донесете деликатесите там – за всички.
- Деликатесите не са за всички. Те са за вас.
- Защо? Какво искате от мен?
- Искам да съм този, който когато ви се обажда по телефона, никога няма да ви разплаква.
- В момента – каза тя, – ме карате единствено да ми се крещи.
- Няма да трае дълго – продължи младежът. – А! Възрастта ми също е лъжа. В действителност съм с две години по-голям, отколкото пише в досието. Започнах по-късно училище в Америка, защото трябваше да науча английски и защото ... имаше някакви усложнения покрай един договор, за който трябваше да се уверят, че нямам намерение да го изпълня. Но след като се отказаха, те все пак промениха възрастта ми, тъй че никой да не усети колко съм хронологично не на място.
- Те?
- Хегемонията – поясни младежът.

Само дето не беше вече младеж, осъзна тя. А мъж. Йоан-Павел Уигин. Обаче беше затормозващо да започва да мисли за него и с име. Непрофесионално. Опасно.
- Действително ли сте накарали Хегемонията да се откаже?
- Не знам дали са се отказали напълно. Мисля, че просто си промениха целите.
- Е, сега вече съм наистина любопитна.
- Вместо да сте раздразнена и гладна?
- В допълнение на това.
- А любопитна за какво?
- Каква е била препирнята ви с Хегемонията?
- С МФ беше всъщност. Смятаха, че трябва да отида във Военното училище.
- Не могат да ви принудят да го сторите.
- Знам. Но като условие да отида във Военното училище, аз ги накарах да първо да изведат цялото ми семейство от Полша и така да наредят нещата, че санкциите против надхвърлящите размера семейства да не се отнасят за нас.
- Тези санкции са в сила и в Америка.
- Да, ако вдигаш твърде много шум – каза Йоан-Павел. Като баща ви. Като цялата ви църква.
- Това не е моята църква.
- Да, разбира се, вие сте единственият човек в историята, който има пълен имунитет срещу религиозното си възпитание.

Искаше й се да спори с него, но беше наясно с науката, на която се основаваше твърдението му, и която доказваше невъзможността за бягство от ядрото на светогледа, вкоренен от родителите в техните деца. Макар отдавна да беше отхвърлила религията си, тя все още беше в нея, тъй че непрестанно се водеше спор – гласовете на родителите й бяха прицелени в нея, а собственият й глас ги отбиваше.

- Дори хората който кротуват с многото си деца, пак попадат под ударите на закона – каза тя.
- Другите ми братя и сестри ги настаниха при роднини. Достатъчен брой заживяха на общежитие, тъй че у дома никога нямаше повече от две деца. Когато си ходехме на гости, бяхме “племенници” и “братовчеди”.
- И те продължиха да поддържат това, дори когато отказахте да отидете във Военното училище?
- Нещо такова. В действителност ме принудиха да уча в наземното училище за известно време, но започнах стачка. След това заговориха за изпращането ни обратно в Полша или за подлагането ни на санкции тук в Америка.
- И защо не са го сторили?
- Имах договор черно на бяло.
- Това пък кога е спирало някое решено на всичко правителство?
- О, проблемът не беше в силата на договора. Проблемът беше в самото му съществуване. Аз просто заплаших, че ще го разглася. Те пък не можеха да отрекат, че са нарушили законите за населението, защото ето ни нас тук като чисто доказателство, че са направили изключение.
- Правителствата могат да накарат всякакви неудобни доказателства да изчезнат.
- Знам – каза Йоан-Павел. – Поради което си и мисля, че те все още имат някакъв план. Не можаха да ме вкарат във Военното училище, но ме оставиха да живея тук в Америка, както и цялото ми семейство. Също като дявола във всички приказки, дето някой си продава душата – по някое време те ще си поискат своето.
- И това не ви притеснява?
- Ще се разправям с плана им, когато излезе на бял свят. Ами вие? Планът им за вас вече е доста явен.
- Не съвсем – каза тя. – На повърхността изглежда като типичното хегемонско поведение – накажи дъщерята, за да накараш твърде известния баща да преустанови бунта си срещу законите за населението. За съжаление обаче, баща ми е отраснал с филма “Мъж за всякакви ситуации” и се мисли за Томас Мор. Мисля, че само се поразочарова, задето резнаха моята глава вместо неговата, професионално имам предвид.
- Само дето мислите, че това не е всичко, нали?
- Деканът и комисията ми въпреки всичко ще ми присъдят научната степен и държат аз да оглавявам проекта, просто няма да се води на мое име. Това, разбира се е дразнещо, да, но в края на краищата е дреболия. Не смятате ли?
- Може би те ви смятат за кариеристка като всички тях.
- Но знаят, че баща ми не е. Не може действително да мислят, че това ще го принуди да се предаде. Или че дори ще накара мен да се опитвам да го убеждавам.
- Не подценявайте глупостта на правителството.
- Във война сме – каза тя. Това е извънредна ситуация, в която те наистина вярват. Точно сега толерантността към идиоти на властни позиции е изключително ниска. Не, не мисля, че са глупави. Мисля, че все още не разбирам плана им.
Той кимна.
- Значи и двамата чакаме да видим какво са си наумили.
- Предполагам.
- И вие ще се останете тук и ще оглавявате проекта си.
- Засега.
- Почнете ли веднъж, няма да се откажете, докато не си получите резултатите.
- Някои от резултатите няма да излязат поне до двайсет години.
- Лонгитудинално проучване?
- Всъщност проследяващо. И в определен смисъл е абсурдно – да се опитвам да опиша историята математически. Но съм заложила критериите за измерване на ключовите компоненти на дълготрайните човешки общества и отключващите фактори за колабиране на едно гражданско общество до племенно ниво. Възможно ли е цивилизациите да съществуват вечно? Или упадъкът е неизбежен продукт на успешното гражданско общество? И дали съществува копнеж по племето, който винаги си пробива път до повърхността? Точно сега нещата не вървят на добре за човечеството. Предварителният ми анализ показва, че когато едно гражданско общество е зряло и успешно, гражданите стават посредствени, и за да задоволят разните си нужди, те си създават наново племена, които най-накрая разрушават обществото отвътре.
- Тъй че както провалът, така и успехът, водят до провал.
- Единственият въпрос е дали това е неизбежно.
- Звучи като полезна информация.
- Още отсега мога да им заявя, че ограничаването на раждаемостта е един от възможно най-глупавите им ходове.
- В зависимост от целта – вметна Йоан-Павел.
Тя се замисли за момент.
- Имате предвид, че целта им може да не е Хегемонията да оцелее?
- Че какво е Хегемонията? Просто сбирщина от нации, които са се обединили, за да се справят с един враг. Ами ако спечелим? Защо трябва да се позволи на Хегемонията да продължи съществуването си? Защо нации като тази да се подчиняват на такава власт?
- Биха могли, ако Хегемонията е добре управлявана.
- Това е притеснението. Ако само няколко нации желаят да напуснат, Хегемонията може да ги задържи, също както Северът е сторил с Юга в Американската Гражданска война. Тъй че който възнамерява да разруши Хегемонията, трябва да накара колкото се може повече нации и племена да я мразят и да я считат за потисник.
“Ето, не съм ли аз глупакът” – помисли си Тереза. – “През всички тези години нито баща ми, нито аз изобщо сме подлагали на съмнение мотивите на законите за населението.”
- Наистина ли смятате, че в Хегемонията има някой толкова интелигентен, че да измисли нещо подобно?
- Не се изисква много. Няколко ключови играчи. Защо изобщо ще правят от такава дискриминираща програма абсолютната опора на военната кампания? Законите за населението не помагат на икономиката. Разполагаме с изобилие от природни ресурси и в действителност за по-кратко време бихме извършили повече, ако имахме стабилно нарастване на глобалното население. Откъдето и да се погледне, е неизгодно. И въпреки всичко, това е единственият догмат, който никой не смее да оспори. Също както реагира и курсът, когато едва засегнахте въпроса тази сутрин.
- Но ако последното нещо, което искат, е Хегемонията да се задържи, защо оставят проектът ми да продължи?
- Може хората, които пробутват законите за населението да не са същите онези, които пробутват вашия пък проект под масата.
- И ако баща ми беше все още в играта, дори би могъл да знае кои са.
- А може би не. Той работеше за МФ. Тези другите може да са цивилни. Може да са в правителствата на различни нации и дори да не са в Хегемонията. Ами ако вашият проект се подкрепя потайно от правителството на Америка, докато претендират да поддържат законите за населението за пред Фондацията?
- Каквото и да е, аз съм просто нечие средство.
- Стига, Тереза, – каза той. – Всички сме средства в нечии ръце. Това обаче не означава, че не можем да превърнем други хора в наши средства. Или че не можем да открием интересни неща, за които да използваме себе си.

Тя се подразни, когато я нарекоха по име. Е, може би не точно подразни. Все пак усети нещо, от което се почувства неудобно.
- Това беше един много добър пикник, г-н Уигин, но се опасявам, че според вас е променил взаимоотношенията ни.
- Разбира се, че ги е променил – каза Йоан-Павел, – тъй като преди ги нямахме, а сега ги имаме.
- И преди имахме – преподавател и студент.
- Тези все още си ги имаме, но на занятията.
- Тези са единствените, които имаме.
- Не е баш така – каза Йоан-Павел. Понеже аз също съм преподавател, а ти – студент, що е отнася до нещата, които аз знам, а ти – не.
- Когато това стане, ще те уведомя. Ще се запиша на твоите занятия.
- Ние си помагаме един-другиму да мислим по-добре – настоя той. – Заедно сме по-умни. И ако се замислиш колко невероятно умни сме поотделно, направо ще е плашещо да се обединим.
- Интелектуален ядрен синтез – подметна тя подигравателно.

Само дето не беше подигравка, нали? Беше си доста възможно да е така.

- Разбира се, нашите взаимоотношения са в изключително неравновесие – каза Йоан-Павел.
- По какъв начин? – попита тя, подозирайки, че той ще намери някой остроумен начин да каже, че е по-умен или изобретателен.
- Защото аз съм влюбен в теб – призна Йоан-Павел, – а ти все още ме смяташ за досаден студент.

Тя знаеше как би трябвало да се чувства. Трябваше да намери отношението му за вълнуващо и очарователно. Знаеше и какво трябва да стори. Трябваше незабавно да му каже, че макар да е поласкана от чувствата му, те никога няма да доведат до нищо, понеже тя самата не ги изпитва към него и никога няма да ги изпита.

Само дето това не се знаеше. Не и със сигурност. Имаше нещо замайващо в начина, по който той й се разкри.

- Ние се срещнахме едва днес – каза тя накрая.
- И това, което чувствам е първото раздвижване на влюбването – каза той. – Ако се държиш с мен като с отрепка, тогава разбира се, ще го преодолея. Но не искам да го преодолявам. Искам да продължа да те опознавам все повече и повече, тъй че да мога все повече и повече да се влюбвам. Мисля, че си достоен партньор за мен, и то повече от достоен. Къде другаде изобщо ще намеря жена, която може евентуално и да е по-умна от мен.
- Че откога пък мъжете търсят такива?
- Само глупавите мъже, които се опитват да изглеждат умни, имат нужда от тъпи жени. Само слабите мъже, които се правят на силни, биват привлечени от покорни жени. Със сигурност има нещо и за това в “Човешко общество”.
- Значи ме видя тази сутрин и ...
- Тази сутрин те чух, говорих с теб, накара ме да мисля, аз накарах теб да мислиш. Ето ти я искрата. Същото припламна и преди малко, като се опитвахме да разгадаем Хегемонията, както сме си седнали тук. Мисля, че те трябва да се уплашат до смърт, ако узнаят как си седим заедно и заговорничим против тях.
- Ама ние това ли правим?
- И двамата ги мразим – отсече Йоан-Павел.
- Не знам дали аз ги мразя – каза Тереза. – Баща ми ги мрази. Но аз не съм баща си.
- Ти мразиш Хегемонията, защото тя не е онова, за което претендира – започна Йоан-Павел. – Ако тя наистина беше правителство на цялото човечество, посветено на демокрацията и справедливостта, на растежа и свободата, тогава никой от нас нямаше да й се противи. Вместо това, тя е само един военен съюз, който оставя незасегнати под чадъра си много лоши правителства. И сега, след като знаем, че тези правителства правят машинации с цел Хегемонията никога да не стане онова, което бихме искали тя да бъде, тогава какво могат да сторят двама гениални младежи като нас, освен да направят заговор за отхвърляне на настоящата Хегемония и за поставяне на нещо по-добро на нейно място?
- Политиката не ме интересува.
- Само дето живееш политика и дишаш политика – не отстъпи Йоан-Павел. – Наричаш го “обществени науки” и претендираш да се интересуваш единствено от наблюдаването и разгадаването. Но някой ден ще имаш деца, те ще живеят в този свят и тогава със сигурност ще ти пука страшно много в какъв точно свят живеят.

Казаното никак не й допадна.
- Какво те кара да смяташ, че изобщо възнамерявам да имам деца?
Той само се подсмихна.
- Със сигурност няма да имам – заяви тя, – ако ще да е и за подигравка със законите за населението.
- Я, стига – каза Йоан-Павел. – Вече прочетох учебника. Това е един от основните принципи на обществените науки. Дори хората, които смятат, че не искат да се възпроизвеждат, въпреки това взимат болшинството от решенията си като активно размножаващи се.
- Има и изключения.
- Патологични – не отстъпи Йоан-Павел. – Докато ти си здрава.
- Всички ли поляци са толкова арогантни, нападателни и груби като теб?
- Малцина могат да се мерят с мен, но мнозина се опитват.
- Значи още на занятието ти реши, че аз ще съм майката на твоите деца?
- Тереза, – започна Йоан-Павел, – и двамата сме в най-активната размножителна възраст. И двамата оценяваме всеки срещнат като потенциален партньор за възпроизводство.
- Може аз да съм те оценила по различен начин от твоята оценка за мен.
- Сигурен съм, че е така – продължи Йоан-Павел. – Но следващите ми усилия ще бъдат насочени към това да ти се представя като неустоим.
- А не ти ли хрумна, че като го казваш така на глас, може да ми подейства крайно отблъскващо?
- Хайде сега – не се стъписа Йоан-Павел. – Ти още от началото знаеше накъде бия. Какво бих постигнал с увъртане.
- А може да ми се иска да ме поухажват малко. Нуждите ми са като на всяка друга жена.
- Извинявай, – почти я прекъсна Йоан-Павел, – но някои жени биха си помислили как поставям едно адски добро начало на това ухажване. Получаваш от гадна по гадна новина, провеждаш отвратителен разговор по телефона, разплакваш се в кабинета си, но когато излизаш оттам, ето ме мен с релаксиращо похапване, за което си наясно, че ми е коствало много да го приготвя за теб, и то без да ме молиш ... и освен това аз ти споделям, че съм влюбен в теб и намерението ми е да бъда твой партньор в науката, в политиката и в създаването на семейство. Смятам това за адски романтично.
- Да, така е. Но нещо все пак липсва.
- Знам. Само чаках да дойде подходящия момент, в който да ти кажа колко много ми се иска да сваля този абсурден пуловер от теб. Мислех си обаче, да изчакам докато не го поискаш толкова силно, че почти да не издържаш вече.
Тя усети, че едновременно се смее и се изчервява.
- Ще мине доста време докато това стане, пич.
- Колкото – толкова. Аз съм полски католик. Жените, за които се женим са от онези, които не дават от млякото, докато не купиш кравата.
- Ау, каква романтична аналогия.
- Добре, де, какво ще кажеш за “яйчицата, докато не купиш кокошчицата”?
- Опитай с “шунката, докато не купиш свинята”.
- Опаа – ухили се той. – Но ако настояваш, мога да мисля за теб и по свински.
- Изобщо няма да ти дам да ме целунеш днес.
- Че кой се натиска? Имаш салата по зъбите.
- Емоционално съм съвсем на ръба, за да мога точно сега да взимам каквито и да било разумни решения.
- Точно на това разчитах.
- Какво ми хрумна, обаче – промени тона си тя. – Ами ако тъкмо това им влиза в плана?
- Чий план?
- Техния. На онези, за които говорехме досега. Ами ако причината, поради която не са те върнали обратно в Полша, е понеже искат да се ожениш за някое наистина умно момиче – може би дори за дъщерята на световния лидер в теорията на военното дело. Разбира се обаче, те не биха могли да са сигурни, че ще попаднеш точно в моя раздел на “Човешко общество”.
- Напротив, биха могли – умисли се той.
- Виж ти – сепна се тя. – Значи разделът ми не е по твой избор.

Той продължи да се взира в остатъците от храната.
- Каква интересна идея. Може двамата да сме нечий проект за евгеника.
- Още от зората си, смесените колежи са били брачен пазар за хора с пари, които да се запознават и женят за хора с акъл – каза тя.
- Или обратното.
- Но понякога се събират и двама души с акъл.
- И като си народят деца, само гледай какво става.
И двамата избухнаха в смях.
- Това е твърде арогантно, дори и за мен – каза Йоан-Павел. – Сякаш и ти, и аз, сме толкова ценни, че те да заложат всичко на нашето влюбване.
- Може да са знаели, че и двамата сме толкова неустоимо чаровни, че срещнем ли се, неминуемо ще се влюбим.
- На мен вече ми се случва – каза Йоан-Павел.
- На мен пък – хич.
- Е, аз обичам предизвикателствата.
- Ами ако открием, че е истина? Че те наистина ни събират нарочно?
- И какво от това? – не се подвоуми Йоан-Павел. – Какво значение има дали, следвайки сърцето си, аз изпълнявам и нечий план?
- Но ако този план не ни хареса? – не спря тя. – Ами ако е също като “румпелстилтскин”? Ако ще трябва да се откажем от най-любимото, за да имаме най-желаното?
- Или обратното.
- Не се шегувам.
- Нито пък аз – каза Йоан-Павел. – Дори в културите където браковете се уреждат от родителите, никой не ти забранява да се влюбиш в половинката си.
- Аз не съм влюбена, г-н Уигин.
- Чух го вече това. Кажи ми тогава да се разкарам.

Тя замълча.
- Нещо не ми казваш да се разкарам.
- Да, трябва – каза тя. – В действителност даже вече ти го казах. И то няколко пъти, но ти не се разкара.
- Исках да се уверя, че си наясно от какво точно искаш да се лишиш. Но след като вече си яла от храната ми и си чула признанията ми, аз също вече съм готов да приема отрицателен отговор, ако държиш да го кажеш.
- Е, няма да го кажа. Стига да си наясно, че неказването на “не”, не означава “да”.
Той се засмя.
- Наясно съм. Както и че неказването на “да”, не означава “не”.
- При някои обстоятелства. За някои неща.
- Да разбирам ли, че целувката все още е твърдо “не”? – попита той.
- Не си ли спомняш, че имам салата по зъбите?

Йоан-Павел се надигна на колене, наклони се към нея и леко я целуна по бузата.
- Тук няма зъби, нито салата.
- Аз дори не те харесвам още – каза тя. – А ти вече си позволяваш разни неща.
Йоан-Павел я целуна и по челото.
- Но си наясно, че досега няколко десетки души са ни видели да седим тук и да похапваме. И всеки от тях може да мине и сега, и да види как те целувам.
- Скандал – изохка тя.
- Позор – додаде той.
- Ще ни изпортят на властите – продължи тя.
- Тъкмо и те да се зарадват – заключи той.

И тъй като денят беше ден на емоции, и тъй като тя наистина го беше харесала, и тъй като чувствата й бяха в такъв безпорядък, че не знаеше кое е правилно, добро или разумно, тя се поддаде на импулса и го целуна в отговор. По устните. Кратка, детска целувка, но все пак целувка.

Тогава пристигнаха и гъбите, и докато Йоан-Павел ги плащаше и оставяше на момичето бакшиш, Тереза се облегна на вратата на кабинета си и се опита да осмисли какво се бе случило през деня, какво все още й се случваше с този младеж, какво би могло да се случи за в бъдеще – с кариерата й, с живота й, с него.

Нищо не беше ясно. Нищо не беше сигурно.

И въпреки това, въпреки всички отвратителни неща, които се бяха случили, и сълзите които беше проляла, тя не можеше да си изкриви душата и да мисли, че денят като цяло не е бил един особено добър ден.

/преведено на 18.09.2004/

Редактирано от Davie на 23.09.04 11:10.