|
УЧИТЕЛСКИ ТОРМОЗ ... началото
Орсън Скот Кард
Това не беше разделът от “Човешко общество”, за което Йоан-Павел Уигин бе опитвал да се запише. Не беше дори и третият му избор. Университетският компютър му го беше натресъл поради някакъв алгоритъм, свързан с опита му, с това колко курса е взел по първи избор, докато е бил там, и куп други критерии, които не му говореха нищо, освен че вместо да се добере до един от топ-капацитетните преподаватели, при които бе дошъл да учи в това училище, сега се налагаше да изстрада некадърността на някаква специализантка, която едвам познаваше предмета си, а още по-малко знаеше как да го преподава.
А може и основният критерий на алгоритъма да е бил доколко му е нужен този курс, за да се дипломира. Сложили са го тук, понеже за знаели, че не може да се откаже.
И така, той седеше на обичайното си място на първия ред и гледаше задника на преподавателката, която изглеждаше на петнайсет, и бе облечена така, сякаш са я пуснали да поиграе в дрешника на майка си. Изглежда имаше прилично тяло и зад тази безвкусица вероятно се опитваше да го прикрие, но самият факт, че осъзнаваше как притежава нещо, което си струва да прикрие, предполагаше че не е изследовател. Навярно дори и учен не беше.
“Не разполагам с време да ти помагам в справянето с проблема как изглеждаш пред себе си – процеди той безмълвно към момичето пред дъската. – Нито пък да се пребориш с каквато и измислена методика на преподаване си решила да изпробваш върху нас. Каква ще бъде, а? Сократовски въпроси? Адвокат на дявола? Обсъждане като в “групова терапия”? Войнствена твърдост? Хиляди пъти предпочитам някой отегчен и изхабен професор-развалина на прага на пенсионирането пред каквито и да било специализанти.”
Както и да е. Оставаше му само този семестър, следващият, дипломната работа и сетне – напред към запленяваща кариера в правителството. За предпочитане на позиция, от която да може да работи за падането на Хегемонията и за възвръщането на суверенитета на всички нации.
Особено на Полша, макар той никога да не казваше това пред когото и да било, и дори никога не споделяше, че е прекарал първите шест години от живота си в Полша. Всичките му документи представяха и него, и цялото му семейство като кореняци американци. Неизличимият полски акцент на родителите му издаваше измамата, но като се има предвид, че тъкмо Хегемонията ги бе прехвърлила в Америка и им бе уредила фалшивите документи, не изглеждаше вероятно някой да се задълбае в това.
“Тъй че, чертай си диаграмите на дъската, млада госпожице Искам-Да-Стана-Пурфесор-Като-Порасна. Ще те разбия на тестовете, ще си получа отличието и ти никога няма да разбереш как най-арогантния, амбициозен и интелигентен студент в целия университет е бил в твоята група.”
Поне за такъв му казаха, че го смятат още когато го набраха. С изключение на това за арогантността. На практика наистина не го казаха. Прочете го в очите им.
- Изписах всичко това по дъската – каза специализантката с тебешира, – защото искам да го запаметите, а с малко късмет и да го разберете, понеже е основата на всичко, което ще обсъждаме в този курс.
Йоан-Павел, разбира се, с прочитането вече беше запаметил всичко. Понеже това бяха неща, които досега не беше срещал в допълнителното си четене, явно нейната “методика” се състоеше в това да е “на гребена на вълната” – понесла последните (и най-вероятно погрешни) научни изследвания.
Тя погледна право към него.
- Вие изглеждате особено отегчено и непочтително, г-н ... Уигин, така ли беше? Означава ли това, че вече сте наясно с еволюционния модел на общностния отбор?
Прекрасно, няма що. Явно беше от онези “преподаватели”, които трябваше да си имат по една жертва в групата, която да тормозят, за да трупат точки.
- Не, мадам, – отвърна Йоан-Павел. – Тук съм с надеждата, че ще ме научите на всичко за него.
Не допусна в тона си и следа от сарказъм, а това, разбира се, направи всичко още по-остро и снизходително.
Очакваше тя да покаже раздразнение срещу него, но вместо това тя просто се обърна към друг студент и поведе диалог. И така, или Йоан-Павел я беше пропъдил с уплаха, или тя не беше схванала сарказма му и си нямаше и представа, че й бе отправено предизвикателство.
Май дори и жертви нямаше да се нарочват в групата. Жалко.
- Еволюцията на човека се движи от нуждите на общността – прочете тя от дъската. – Как е възможно това, при положение, че генетичната информация се предава единствено от и на индивиди?
Отговори й обичайното студентско мълчание. Страх да не излязат глупаци? Срах да не изглеждат сякаш им пука? Страх да не изглеждат като нагаждачи? Разбира се, някои от студентите действително бяха глупави или апатични, но повечето от тях живееха гонен от страхове живот.
Най-сетне се вдигна една колеблива ръка.
- Общностите, м-м-м повлияват ли на половия отбор? Като дръпнатите очи например?
- Да – отвърна госпожица Специализантката. – И преобладаващата честота на епикантната гънка в Източна Азия е добър пример за това. Но в крайна сметка това е дреболия, тя няма стойност за оцеляването. Говоря за доброто старо и непоклатимо оцеляване на най-приспособения. Как може това да се контролира от общността?
- Като се изтребват невписващите се в рамката? – предложи друг студент.
Йоан-Павел се плъзна надолу по седалката си и зарея поглед в тавана. Толкова напред в образованието си и още да нямат и понятие от основните принципи.
- Г-н Уигин изглежда се отегчи от дискусията ни – вметна госпожица Специализантката.
Йоан-Павел отвори очи и прегледа набързо дъската. А, все пак си беше написала името там. Тереза Браун.
- Да, мис Браун, така е.
- Защото знаете отговора, или защото не ви засяга?
- Не знам отговора, – изтърси Йоан-Павел – но и никой друг в залата не го знае, освен вас, и докато не благоволите да ни кажете, вместо да ни повеждате на това дивно откривателско пътешествие, в което оставяте корабната навигация на пасажерите, за мен ще е време за дрямка.
Чуха се няколко ахвания и тук-там – кикот.
- Значи нямате представа дали твърдението на дъската може да вярно или невярно?
- Предполагам, – започна Йоан-Павел – че предлаганата от вас теория иска да каже как понеже животът в общност прави много по-вероятно оцеляването на хората, тяхната възможност да се размножават, както и да отглеждат децата си до полова зрялост, следователно, онези индивидуални човешки белези, които подсилват общността, ще бъдат и белезите, които с най-голяма вероятност ще се предават на всяко следващо поколение.
- Да – примигна тя. – Правилно. – И пак примигна. Очевидно той беше провалил планировката на часа й като бе стигнал до отговора отведнъж.
- Но онова, за което се чудя, – продължи Йоан-Павел – е следното: тъй като човешките общности зависят от приспособимостта си, за да могат да нарастват, значи укрепването на общността не може да става само с една група белези. Значи, животът на общността би трябва да утвърждава разнообразието, а не една тясна насоченост от белези.
- Това щеше да бъде вярно – каза мис Браун, - и то действително е вярно в общи линии, само че съществуват едва няколко типа човешки общества, които в действителност оцеляват достатъчно дълго, за да подобрят шансовете за индивидуално оцеляване.
Тя отиде до дъската и забърса на един откос материала, който Йоан-Павел току-що беше прегазил, минавайки направо към същината на въпроса. На освободеното място тя изписа две заглавия – ПЛЕМЕННО и ГРАЖДАНСКО.
- Това са двата модела, следвани от всички успешни човешки общества – каза тя, след което се обърна към Йоан-Павел. – Какво определение бихте дали за “успешно” общество г-н Уигин?
- Което силно повишава способността на своите членове да оцеляват и да се възпроизвеждат – отговори той.
- Ех, де да можеше това да е така, – поде тя, – но не е така. Повечето човешки общества изискват анти-оцеляващо поведение от големи маси от своите членове. Най-очевидният пример е войната, в която членовете на обществото рискуват собствения си живот, и то обикновено на възрастта, в която трябва да изграждат семейства. Много от тях умират. Как можеш да предадеш на поколението си готовността да умреш преди размножаването? Притежаващите този белег са най-малко вероятните да се размножават.
- Но това са само мъжете – додаде Йоан-Павел.
- В армията има и жени г-н Уигин.
- Твърде малко на брой, понеже белезите, които определят добрите бойци, се срещат далеч не толкова често у жените, а готовността да се отива на война при жените е крайно рядка.
- Жените се сражават яростно и умират с готовност, за да защитят своите деца – опъна се мис Браун.
- Именно – своите деца. А не обществото като такова. – Йоан-Павел оформяше мисълта си в течение на разговора, но му се виждаше смислено, а беше и интересно, така че с готовност щеше да я остави да води играта на сократовски въпроси.
- И все пак жените са тези, които изграждат най-здравите връзки на обществото – каза тя.
- Както и най-закостенелите йерархии – не закъсня Йоан-Павел – но те постигат това със социални санкции, а не с насилие.
- Значи вие твърдите, че животът в общността утвърждава учтивостта при жените, но насилието при мъжете.
- Не насилието – каза Йоан-Павел. – По-скоро готовността да се умре за дадена кауза.
- С други думи – поде мис Браун, – мъжете вярват на приказките, които им се говорят в техните общности. Дотолкова, че да убиват и да умират. А жените – не, така ли?
- Вярват им достатъчно, за да ... – Йоан-Павел спря за момент, припомняйки си какво знае за вродените и придобитите различия между половете. – Жените трябва да имат готовност да отглеждат синовете си в общество, което може да изиска от тях да се жертват. Така че и мъжете, и жените трябва да вярват на приказките.
- А приказките, на които вярват, са че мъжете могат да бъдат жертвани, докато жените – не.
- До известна степен е така.
- А защо за една общност може да е полезно да вярва на подобни приказки? – Тя отправи този въпрос към цялата група.
И отговорите почнаха да се сипят задоволително бързо, защото поне някои от студентите следваха разговора:
- Защото дори и половината мъже да измрат всичките жени ще бъдат в наличност за да се възпроизвеждат.
- Защото това осигурява някакъв изпускателен клапан за мъжката агресия.
- Защото ресурсите на общността трябва да могат да се бранят.
Йоан-Павел наблюдаваше как Тереза Браун посреща всеки от въпросите и задълбава допълнително по него:
- А общностите, които понасят тежки загуби на война, наистина ли изоставят моногамията, или голям брой жени изживяват живота си, без да се възпроизвеждат? – На нейна страна бяха примерите на Франция, Германия и Великобритания след Първата Световна война.
- А дали войната започва заради мъжката агресия? Или мъжката агресия е признак, които общностите трябва утвърждават, за да печелят войните? Общността ли утвърждава признака или признакът утвърждава общността? – Което, осъзна Йоан-Павел, беше и опорната точка на теорията, която тя се опитваше да изложи пред тях, и този въпрос силно му допадна.
- А какви са ресурсите, – попита най-накрая тя – които общността трябва да брани?
Храната, казаха някои. Водата. Жилищата. Но тези очевидни отговори явно не бяха онова, което тя очакваше от тях.
- Всички тези неща са важни, но пропускате най-важното.
За своя собствена изненада Йоан-Павел усети, че му се иска да се обади с правилния отговор. Никога не беше очаквал че ще се чувства така в курс, воден от специализант.
Кой ресурс на общността можеше да е по-важен за оцеляването й от храната, водата и жилищата? Вдигна ръка.
- Г-н Уигин изглежда мисли, че знае – погледна тя към него.
- Утробите – каза той.
- Като ресурс на общността?
- Като самата общност – жените са общността.
Тя се усмихна.
- Именно това е голямата тайна.
От другите студенти обаче, се надигна протестен вой. За това как повечето общности били управлявани от мъжете. Как на жените се гледало като на собственост.
- От някои мъже – намеси се тя. – На болшинството мъже се гледа като на собственост много повече, отколкото на жените. Понеже жените почти никога не биват жертвани просто така, докато мъжете биват жертвани с хиляди по време на война.
- И въпреки това мъжете управляват – протестира една студентка.
- Да, така е – каза мис Браун, – шепата алфа-мъжкари управляват, докато всички други мъже са превърнати в средства. Но дори и управляващите мъжкари знаят, че най-важният ресурс на общността са жените, и че всяко общество, което иска да оцелее, трябва да насочи усилията си към една основна задача – да подпомогне възможността на жените да се възпроизвеждат и да отгледат потомството си до полова зрялост.
- А какво ще кажете за обществата, които избирателно абортират или избиват женските си рожби? – настоя друга студентка.
- Това ще са общества, които са решили да изчезнат, не мислите ли? – не остана длъжна мис Браун.
Уплаха. Неразбория.
Интересен модел беше това. Обществата, които избиваха момичетата си, щяха да разполагат с по-малко момичета в полова зрялост. Следователно, по-трудно щяха да успяват да поддържат висока популация. Вдигна ръка.
- Просветете ни, г-н Уигин – подкани го тя.
- Въпрос имам просто, – каза той – не може ли да има и някакво предимство в излишъка от мъже?
- Едва ли ще да е нещо важно – каза тя, – понеже огромното множество от човешки общества, и особено онези, които оцеляват най-дълго, са демонстрирали готовност да жертват мъже, а не жени. Освен това, ликвидирането на момиченцата води до по-високо съотношение на мъжете, но до по-нисък абсолютен брой на мъжете, понеже налице има по-малко жени, които да ги раждат.
- Ако обаче ресурсите не достигат? – попита студент.
- Какво ако не достигат? – подкани го мис Браун.
- Ами не трябва ли да се снижи популацията до възможни за поддържане нива?
Изведнъж в стаята настана мълчание.
Мис Браун се изсмя:
- Някой иска ли да се пробва да отговори?
Никой не продума.
- Ама защо изведнъж се умълчахме така? – настоя тя.
Оставиха я да чака.
Най-сетне някой измърмори:
- Законите за населението.
- О, – възкликна тя – политиката, значи. Имаме си решение на световно ниво да намалим човешката популация като ограничим броя на ражданията до две на семейна двойка. И вие не желаете да говорите за това.
Мълчанието й отвърна, че те дори не желаеха да говорят за факта, че не желаят да говорят за това.
- Човешката раса воюва за своето оцеляване срещу космическо нашествие – подметна тя, – и междувременно сме решили да ограничим възпроизводството си.
- Един човек на име Браун – каза Йоан-Павел – би трябвало да е наясно колко опасно може да се окаже публично изказване срещу законите за населението.
Тя го изгледа ледено.
- Това е научен курс, а не политически дебат. Съществуват обществени белези, които подпомагат оцеляването на индивида, както и индивидуални белези, които подпомагат оцеляването на общността. В този курс не се страхуваме да отидем там, където ни водят доказателствата.
- Ами ако това ни лиши от какъвто и да е шанс да си намерим работа? – попита студент.
- Аз съм тук, за да обуча студентите, които искат да научат каквото знам и аз – отсече мис Браун. – Ако вие сте един от тези щастливци, тогава не сме ли и двамата късметлии? Ако ли пък не сте, не ме е грижа чак толкова. Но няма да не ви преподам нещо, само защото знанието за него може някак си да ви направи по-малко годни за работа.
- Вярно ли е тогава – попита едно момиче от първия ред, – че той наистина ви е баща?
- Кой? – попита мис Браун.
- Знаете кой – Хинкли Браун.
Хинкли Браун. Военният стратег, чиято книга все още беше Библията на Международния флот, но който си беше подал оставката в МФ и се беше оттеглил в уединение, понеже отказваше да се съобразява със законите за населението.
- И това има значение за вас, понеже ... ? – попита мис Браун.
Отговорът беше войнствен.
- Понеже имаме право да знаем дали ни преподавате наука или своята религия.
Правилно, помисли си Йоан-Павел. Хинкли Браун беше мормон, а те са от непокорните.
Непокорни като собствените родители на Йоан-Павел, които бяха полски католици.
Непокорен, какъвто възнамеряваше да стане и Йоан-Павел, веднага щом намереше някого, за когото да иска да се ожени. Някой, който също искаше да го начука на Хегемонията и на техния закон за по две деца на семейство.
- И какво ще стане – попита мис Браун, – ако данните на науката случайно съвпаднат в определена област с вярванията на някоя религия? Ще отречем ли науката, само за да можем да отречем и религията?
- Но какво ще стане, ако науката бъде повлияна от религията? – попита студентката.
- За щастие – каза мис Браун, - този въпрос не само глупав и обиден, но e и бита карта освен това. Защото каквато и родствена връзка да имам или да нямам с известния Адмирал Браун, единственото нещо, което има значение е моята наука и, ако сте чак толкова подозрителни, моята религия.
- И каква е вашата религия? – попита студентката
- Религията ми – не се забави мис Браун – е да се опитам да опровергая всяка една хипотеза. Включително и вашата хипотеза, че преподавателите трябва да бъдат съдени според родителите им или членството им в някаква група. Ако ме хванете да преподавам нещо, което не може да се заключи от данните, подавайте оплаквания. Но тъй като за вас явно е от особена важност да избегнете всякаква възможност за идеи, заразени от вярванията на Хинкли Браун, ще ви освободя от курса си ... още ... сега.
Краят на изречението беше съпроводен от натракване на инструкции върху платформата й, която стоеше на катедрата до нея. Тя вдигна поглед.
- Готово. Сега можете да напуснете и да идете до канцелариите на отдела, за да си уредите допускане до друг раздел от този курс.
Студентката стоеше като поразена.
- Не искам да ме освобождавате от този курс.
- Не си спомням да съм ви питала какво искате – отсече мис Браун. – Вие сте сноб и създавате неприятности и аз не съм длъжна да ви търпя в курса си. Това важи и за всички останали. Ще следваме доказателствата, ще оспорваме идеите, но няма да оспорваме личния живот на преподавателя. Някой друг да иска да го освободя?
И в този момент Йоан-Павел се влюби.
|
Разказ от Кард
