|
"Не отново" - помислих, раздразнен от синята светлина, появила се пред вратата! "Какво ли иска този?"
За този ден бе третият! Идваха отдалеч, но пътя бе кратък! Всички владееха магията, всички бяха могъщи! Но винаги идваха сами. Молбите им бяха дребни и приятни, компанията им желана. Но не и днес! Днес имах нужда от усамотение. Магията, която бях започнал, изискваше голяма концентрация!
Въздъхнах и се изправих. Сякаш дочух потропването по вратата преди човекът отвън да протегне ръка. Напрегнах волята си за да премахна раздразнението. Човекът почука...изтръпнах. Почукването бе тихо и плахо, а това означаваше неприятноси. Протегнах ръка да отворя, но изведнъж усетих нещо във въздуха! Нещо не беше наред. Който и да стоеше пред вратата, не бе сам. Набързо измърморих заклинание за защита и награбих огнения си жезъл. Рязко отворих вратата . Бяха двама. От пръв поглед ги разпознах. От най-мразената от мен секта, хората, избрали пътя на черната магия. Некромансъри. Единия поддържаше Енергиен щит около тях, а другия подготвяше в ръцете си огнено кълбо. Душата ми се изпълни с гняв. Вдигнах жезъла си и тогава ги видях.......!
Бяха стотици! По скоро хиляди! Като огромна вълна прииждаха към дома ми. Скелети, ходещи трупове и призовани магове. С един замах премахнах енергийната бариера на вратата си и се хвърлих към центъра на стаята! Единственият ми шанс бе енергийният кристал. Посегнах и го обгърнах с ръце, вложих цялата си воля в една единствена мисъл. Затрептя синьо сияние, разшири се. Напрегнах се по-силно и скоро целият ми дом бе обгърнат от мощният енергиен щит! Огледах се и видях първите мъртви да достигат синята бариера. За пореден път се напрегнах. Щита засия, промени цвета си и в плътния му син цвят се появиха оранжеви нишки. Първите скелети се докоснаха до щита и мигом пламнаха. След тях други последваха съдбата им. Ала мъртвите магове призоваха светкавици, които отнеха огъня, забиха се със огромна сила и за малко не сломиха щита. Отпуснах волята си. Огнените ивици мигом изчезнаха и скелетите веднага подновиха опитите си да проникнат в къщата. Изкрещях към неканените ми гости:
- Помогнете!
Единият от тях се напрегна и усетих как волята му подсилва щита.
- Ти също - подвикнах на другия.
И той най-сетне разбра какво се очаква да направи и напрегна волята си към кристала. Леко отпуснах собствената си мисъл и се огледах. Щяха да удържат за известно време. С тъга обърнах погледа си към прашния скрин в единия ъгъл на стаята. Не беше отварян от дълго време. Много дълго! Дори и без да го виждам гербът на задната му страна пулсираше в душата ми. Тангра! Любима! Дълго преди некромансърите да отнемат живота й бях гравирал името й с магически руни. Не бе отварян от смъртта й. А сега трябваше да го отворя, за да спася двамина от тях. Гняв отново изпълни душата ми и едва подтиснах желанието си да дам на напиращите хорди това, което преследваха. Мигове или минути изтекоха? Погледнах некромансърите и видях потта на челата им. Рубините на челата и на двамата пулсираха в тон с енергийния кристал. Те се бореха за живота си. Време бе да разбера защо смъртните ми врагове бяха дошли за помощ точно при мен. Прошепнах думите и скрина послушно се отвори. Протегнах ръка и взех една от торбите. Оставих я на масата, извадих и странната фигурка на два паяка прилепени с гръб един към друг. Синият бе символ на живота, а кафевият носеше в себе си смъртта. Поставих и нея на масата със синия паяк отдолу и развързах торбичката. Един по един извадих осемте символа на отминалата мощ на жена ми. Внимателно поставих всеки от пръстените на един от краката на кафевия паяк. Погледнах некромансърите. Бяха пребледнели, но държаха щита. Насочих волята си към статуетката и от всеки от пръстените се протегна цветен лъч към вдлъбнатината на корема на паяка. Некромансърите вече трепереха, нямаше да удържат щита още дълго. Протегнах ръка и бавно издигнах енергийния кристал над паяка. Започнах бавно да го спускам и погледнах некромансърите. Нямах вече сили да им кажа какво да правят, можех само да се надявам те да разберат сами. И те разбраха. В мига, в който кристала легна във вдлъбнатината в корема на паяка те освободиха волите си, едновременно с моята. Точно навреме. Щитът избледня за миг, сетне цвета му преля в цветовете на пръстените и спря на кафявото. След това настана тишина. Въздъхнах. Неприятностите тепърва започваха.
Погледнах неканените си гости и без да продумам посочих прозореца. Нито един от тях не се обърна. Значи знаеха.
- Говорете - промълвих.
Те се спогледаха и безмълвно насочиха поглед към другата стая. Добре. Реших, че щом не се страхуваха да останат, вече са на границата на силите си. Кимнах им. Другата ми стая бе празна с изключение на една маса и няколко стола. Тук обикновено работех, но сега щеше да послужи да отдъхнем от напрежението. Седнахме и аз призовах кана с вино и три подноса с прясно опечен елен. Те обаче не посегнаха, само ме гледаха уморено. Явно не знаеха какво да очакват от мен.
- Знаете къде сме, нали? - не беше въпрос. И те не отговориха. Лекото кимване на единия бе достатъчно. Знаеха. Силата на паяка ни бе пренесла в света на Злото. От тук бяха пратени ордите, акатували дома ми.................
|
началото