...Знаеш ли, като бях малка, имах една странна идея.
- Казвай.
- Самата аз бях щастлива, но като растях, виждах, че майка ми не беше. И баща ми не беше. И учителите ми не бяха... повечето от възрастните около мен не бяха щастливи. И тогава ми хрумна идеята, че като пораснеш, откриваш нещо, което ти пречи да се чувстваш щастлив. Известно ти е как се държат към едно дете: "Още си малка, за да разбереш, мила" или "Почакай, докато пораснеш, сладурче, и тогава ще разбереш." Чудех се каква ли е тайната, която пазят от мен, и слухтях зад вратите, за да разбера дали не мога да я открия.
- Роден детектив!
- Шт. Виждах обаче, че каквото и да бе това, то не прави възрастните щастливи. Прави ги тъжни. Тогава започнах да се моля никога да не откривам тази тайна - тя леко вдигна рамене. - Струва ми се, че така и не я открих.
Той се позасмя.
- Нито пък аз. Вечният Питър Пан - това съм аз. Толкова щастлив, колкото ако бях надарен със здрав разум.
Тя постави на рамото му малката си облечена в ръкавица ръка.
- Не се смей, ****. Именно това ме плаши в случая на ****. Боя се, че ако напреднем с него, наистина ще открием онова, което възрастните знаят. И тогава никога вече няма да се засмеем.
Редактирано от Lazy на 17.04.04 00:49.
|