Два цитата от една и съща книга:

И възцари се Епохата на Отчаянието,
с пътища преплетени и разрушени градове.
Своята сила изгубиха боговете на знанието
и ние крещяхме от болка към сляпото небе.
Надвиквахме се с писъците, с ветровете,
надявахме се, че ще чуят тъжния ни глас
и чакахме отговор, някакъв знак техен…
Ала мълчаха странно боговете
забравили и Крин, и нас.


Тя се огледа и почука два пъти на една стена.
- Сигнал. Чука три пъти. Сега ще ни пуснат.
- Но тя почука само два пъти…-разсмя се ***, но млъкна, когато **** го погледна.
Известно време не се случи нищо. Джуджето се намръщи и почука още два пъти. Отново отговориха с две почуквания. Накрая **** се развика на стената.
- Знам тайния код. Пусни вляза!
- Тайният код е пет! – отвърна приглушен глас.
- Почуках пет! – ядоса се ****. – Пускай!
- Почука шест.
- Аз бройх осем – обади се втори глас.
*** натисна вратата с две ръце и тя се отвори без никакво затруднение.
- Почукам четири. Пусни вътре! – И размаха гневно юмрук.
- Добре – изръмжа първият глас.
Тя затвори вратата и отново почука два пъти. ***** погледна притеснено ***, който едва сподавяше смеха си. Вратата отново се отвори.
- Влизай. Но това не четири – прошепна й той, но така, че да го чуят всички. Тя не му обърна внимание и влезе вътре, влачейки торбата си по пода.