Ами ето, малко ФЕНТЪЗИ в унисон с клуба:

"Залезът прегоря и пълната луна поръси гората със зеленикаво призрачно сребро. Човекът на име *** неуморно вървеше през гората – от хълм на хълм, без пътища и пътеки, с широка, отмерена крачка. Напредваше без да се крие зад дърветата и да подминава крадешком осветените поляни, без да привежда глава, като по стар навик стъпваше нечуто с босите си нозе. Преметнал бе през рамо овързаните си с връв ботуши. На другото му рамо се крепеше, леко впивайки нокти, пухкаво черно зверче с големи уши. Когато господарят му прескачаше повалени от бурите дървета или се гмурваше под провиснал клон, мъничето разперваше криле, за да запази равновесие. То беше прилеп, а едното му крило бе разкъсано, почти разполовено.
*** помнеше местността, познаваше я почти като собствената си длан. Знаеше, че ще достигне целта преди да превали полунощ. В ръката му се поклащаше проблясващо под лунния лъч копие. Късо копие със здрава дръжка и широк, добре наточен остър накрайник и кръстачка за лов на едър дивеч.

Спря се само на два пъти. Веднъж - при голямата изсъхнала трепетлика, застанала там, дето се кръстосваха отдавна обраслите горски пътеки. *** извади от калъфа големия боен нож, поряза пръста си и нарисува с кръв върху дънера с обелена кора свещения Знак на Огъня – колело с три спици, извити по посока на слънчевия път. Кръвта изглеждаше черна на студената мъртвешка светлина. *** притисна чело и длани към дървото и постоя известно време така. Размърда беззвучно устни, изреждайки нечии имена. После свали раницата, остави копието на земята и премести върху гладката му дръжка сакатото зверче, като преди това внимателно откачи от ризата си впитите остри нокти. Ала мъничето не желаеше да се разделя с господаря си: подскочи, чевръсто се закатери нагоре по дрехите му и пак се настани на старото място, впивайки зъби в дебелата ленена тъкан – за да попречи отново да го свалят. *** му хвърли кос поглед и мълчаливо се покатери на дървото.
Хвана се още за първия клон, увисна на него и се залюля, докато не го прекърши. После се приземи с ловкостта на звяр върху меката горска трева. Приклекна на едно коляно и начупи клона, като нехаеше дали някой ще чуе пращенето. Отново извади ножа и започна да дялка подпалки. Спря, когато направи цяло снопче.
После една по една потопи борините в бликащата от пръста кръв и ги прибра в кесията на пояса си. Изправи се, стори низък поклон на дървото и продължи пътя си.

Втория път се спря на високия стръмен хълм, откъдето се показа селото. Веднага видя къщата със схлупения покрив и не можа да откъсне поглед от нея. До дървената фигурка насред покрива, предпазваща домочадието от болести и беди, светеше отворът на димника. Преди много, много време, от раждането та до дванайсетата си година, в тази къщурка бе живяло едно момче от рода на Сивия пес. До онази дванайсета пролет от неговия живот, когато мъжете от рода щяха да го отведат в дома за изпитания, за да нарекат и него мъж, а след края на обредите да му дадат ново име. Наместо прякора, с който го знаеха от сукалче, щеше да се сдобие с истинско име, което никога не биваше да разбере чужд човек. Име, което ще знаят само най-близките. И жена му, дойде ли време за женитба. А преди да отведат момчето в гората, подготвяха голяма гощавка: и за роднините, и за съседите, а може би дори за чуждоземците, които се бяха заселили зад завоя на реката..."

Успех:)

Малък жокер: това е началото на книгата.
И още един цитат от същия роман.

"Слънцето наближаваше пладне. *** седеше на брега на малкия речен залив, обгърнал с ръце коленете си, и за нищо не мислеше.
Вчера бе смятал да умре по собствена воля. Независимо от настъпилия обрат, човек винаги си плаща за подобни решения, дори да са били моментен порив. А за *** това бе целта, към която бе вървял единайсет години. Заради която бе живял. Заради която безброй пъти бе оцелявал. Никога не се беше питал какво може да има там после. След това?... Защо? За кого и за какво? Просто нямаше никакво “след това”.
Вчера бе свършил животът. А после...
*** седеше неподвижно и гледаше напред като в някаква стена, а главата му беше празна като гроб, в който са забравили да положат мъртвеца.

Магьосникът лежеше наблизо, с огряно от слънцето щастливо лице на слепец – чисто измит, положен върху скъсаното покривало и отново увит в него. Прилепчо, който никога не се доверяваше на чужди, най-спокойно се бе настанил на корема му и нямаше никакво намерение да се дърпа, докато внимателните пръсти опипваха разкъсаното му крило. "

Редактирано от * на 18.03.04 20:24.