Беше му се струпало много дори още преди да падне тук, та сънят го пребори. Събуди се рязко от връхлетелия го страх. Значи берсеркът не бе напълно безпомощен. Две от машините му, големи колкото хора, бяха от външната страна на стъклената му врата и работеха над нея. *** автоматично се пресегна за пистолета си. Малкото оръжие едва ли щеше да му свърши кой знае каква работа, но той зачака, като го държеше готово за стрелба. Нямаше какво друго да прави.

Във вида на смъртоносните роботи отвън имаше нещо странно: те бяха посребрени с блестящо покритие. Изглеждаше като скреж, но се бе образувало само на предните им повърхности и се разстилаше назад от тях като малки ресни и опашчици, все едно втвърдени щрихи, нарисувани от някой художник, за да загатне за голяма скорост. Фигурите бяха достатъчно материални. Тежките им удари по вратата... но почакай! Крехката врата не поддаваше. Металните убийци отвън бяха оплетени и забавяни от сребърните ремъци, с които това лудо носещо се пространство ги бе украсило. Веществото погълна лазерните им лъчи, когато се опитаха да прогорят отвор, за да влязат. Когато взривиха експлозив, то го заглуши.

Щом опитаха всичко, те си тръгнаха, като се отблъскваха от скала на скала назад към металната си майка, носейки пламтящите си бели повърхности, сякаш се бяха закачулили от срам заради поражението си.

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме...