Ето следващото. Мога да го поизрежа така, че да стане почти неразпознаваемо, но сърце не ми дава:
"Какво остава от човека, когато всичко, което някога е било негово
тяло, негов мозък, му е отнето?
Едно-единствено нещо - единственото нещо, което може да оцелее.
Просто същността. Искрата. Сърцевината.
Душата.
Безполова, без идентичност, без спомени, без чувства.
И все пак...
Приближаваше се все по-близо...
Нещо голямо. Нещо трептящо.
Поправка: не нещо. Много неща. Множествено число. Десетки. Не, хиляди.
Не - много повече. Милиони пъти повече. Милиарди. Милиарди, всички събрани
заедно. Всички, функциониращи като едно цяло.
Сега душата знаеше какво представлява това, най-сетне разбра. Всичките
й въпроси получиха отговор. Тя беше частица, треска, прашинка, най-
мъничката възможна част, основният неделим елемент на цялото.
Атом от Бога.
Най-сетне душата се присъедини към тялото на родителя си, присъедини
се към огромната същност, смеси се с нея, докосвайки всичко, което някога е
било човешко, и всичко, което щеше да бъде човешко во веки веков.
Това не беше рай. Не беше ад.
Беше нейният дом."

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите