|
– Ей, има ли някой вкъщи? – тихото почукване по стъклото лениво се разтваряше в неподвижния нощен въздух – ей, стопанино, отвори! Гласът на чукащия човек, както впрочем и всеки звук наоколо, потъваше в плавния хоровод на снежинките, оплели снега в нежна паяжина. Въздухът, а заедно с него и всичко живо наоколо беше замряло, любувайки се на искрящите на лунната светлина огромни снежинки, които се въртяха така бавно, че не се разбираше дали падат надолу или летят нагоре... Луната, с труд пробиваща през снежния рой, осветяваше бора, растящ на брега на градското водохранилище, голяма къща, скрита сред високите иглолистни дървета, малко поотдалечена от вилната зона и високия човек в черно палто, стоящ пред вратата й. Впрочем, все едно, нямаше кой да оцени загадъчността на тази картина – нощта се беше погрижила да я скрие от случайни свидетели.
Човекът се огледа, надигна яката на палтото си и още веднъж почука по прозореца. От вътрешността на къщата се чуха стъпки, които бавно – сякаш съревновавайки се по бавност със снежинките се отправиха към входа. Най-накрая ключалката на вратата прещрака и разтворилата се врата откри през погледа на пътника стопанина на дома – висок, здрав мъж на около 30-35 години. Лунната светлина, осветяваща фигурата му се плъзгаше по гладко избръснатата масивна брадичка, лениво потъваше в черния скъп костюм, и отскачаше, сякаш опарена, попадайки на златния пръстен със 100-каратов диамант. Мъжете дълго се гледаха един друг, сякаш играейки на мълчанка. Накрая, удивеният глас на стопанина на дома наруши тишината:
– Страннико?! А аз вече не очаквах да видя никого!
– Да, Философе, и аз не планирах да нарушавам покоя ти днес... – тишината отново надвисна за миг, сякаш не желаеше да умре, но спокойствието на самотния дом вече беше необратимо нарушено.
1. Книгата
– Е какво, влизай, събличай се... Ще поговорим в кабинета – днес съм запалил камината там.
Мъжете преминаха по ярко осветения коридор, облицован с плочи от червено дърво, покрай големите картини със сцени от живота на странни същества и влязоха в голяма кръгла стая. Поначало беше трудно да се определи размера й, тъй като меката червена светлина, струяща някъде отгоре осветяваше само поставената в средата на помещението кръгла малахитова маса и не достигаше до стените. Само пукащата в отдалечения край на стаята камина, напомняща в тази странна обстановка на пастта на преизподнята, служеше за някакъв приблизителен ориентир. Цялата светлина се устремяваше към центъра на масата. Там я примамваше голяма кристална топка, в която лъчите на светлината можеха да се гмуркат като малчугани в басейн.
Стопанинът извади някъде от тъмнината кутия с кубински пури и с жест покани гостенина да седне. Двамата запушиха мълчаливо, удобно отпуснати в големите меки кресла и на къщата за миг й се стори, че спокойствието може да се завърне сред стените й. Но не… Погледът на стопанина беше устремен към завития с черна коприна предмет, който лежеше на коленете на госта. Странникът улови този поглед, усмихна се и след като положи предмета на масата, го побутна към Философа. След това извади от вътрешния си джоб сгънат на четири лист хартия и го хвърли до пакета.
– Пазителят ми заповяда да ти предам това. Затова и съм тук...
– Изминал си дълъг път?
– Наистина ли този въпрос те интересува?
Философът се усмихна:
– Както винаги си прав, Страннико. Много повече ми е интересно да разбера, какво има в този пакет – той остави пурата, взе пакета от масата, повъртя го няколко секунди, развърза възела и извади на светло странен предмет. Изглежда, това беше неголяма книга, заключена в калъф от червен камък със златна закопчалка. Вниманието на всеки, който би я видял би било привлечено първо от странната светлина, живееща вътре в камъка. Вълните й хаотично пробягваха по полираната повърхност, сблъскваха се една с друга, обединяваха се и отново се разделяха. Само човек да поемеше книгата в ръка и светлината веднага започваше да се концентрира около пръстите му. Сякаш в калъфа беше заключено нещо живо, стремящо се да се измъкне навън... На Философа му се стори, че долавя шепот... да, сякаш цял хор от гласове се опитва да му прошепне нещо. Ето, шепотът се превръща в шум... Не! Дявол да го вземе, просто му шуми в ушите – кръвното налягане се е вдигнало рязко и се е изпотил... капките пот започнаха неприятно да гъделичкат шията му. Напрежение!
Философът тръсна глава, хвърли книгата на масата и вдигна поглед към госта си. Той беше престанал да пуши и внимателно го наблюдаваше.
– Проклет да съм! Нима това е тя... – третата книга на желанията?!
– Трета по име, но кой би се осмелил да каже, че е трета по сила!
– Да, ти си прав, Страннико! По сила тя може да бъде наречена и първа...
– Какво знаеш ти за тази книга, Философе?
– Същото, което и всички ние, тоест, почти нищо… Една от осемте книги, раждането на които е покрито с тайна, ако въобще се е състояло. С нея са се сблъсквали и китайци, и индийци, и гърци. Тантристите са я проклели, манихейците са се бояли от нея като от огън… Това изобщо не е магьосническа книга, това е нещо като живо същество. Понякога са успявали да я използват, но по-често тя е използвала нас …
– Да, излишно е да се напомня, че сме нищожни в сравнение със силите, които управляват този свят. Н-да… И ето, точно тази книга е на твоята маса...
– Какво се е случило с Пазителя?
– Наистина ли те интересува?
– Да.
– Ами-и-и… Накратко, в момента очаква да бъде съден и се намира в един от следствените изолатори в Новосибирск.
– Е, не ме дразни, Страннико, изложи всичко, както си е било.
– Разбираш ли, старикът по Нова година се намъкнал в студентското общежитие и за по-малко от час, лишил от девственост три студентки.
– Ха! Фантастика!
– Да, аз също отначало не повярвах. На неговите 60 години …
– Не, не за това, странно е друго – как е намерил в студентско общежитие три девственици, при това за по-малко от час :)
– Ха-ха… Шегите на страна, Философе, нали разбираш, че книгата го е погубила!
– Човек винаги сам се погубва. Пазителят е бил слаб.
– Значи ли това, че ти си готов да станеш следващия Пазител?
– Мислиш ли, че мога да се откажа? Нали точно това е крайната цел на пътя на всеки от нас! Това е точно случая, когато ще мога да използвам цялата си сила!
Странникът не отговори нищо, захапа пурата си и замислено спря поглед върху кристалната топка. Вече не гледаше книгата. Камината кротко пращеше, навявайки мисли за сън. На дома отново му се стори, че спокойствието се връща сред стените му…
– Мир и добро за теб, Пазителю, не ме изпращай – Странникът решително се надигна и се отправи към изхода. На прага той се обърна. – Нали знаеш, Пазителят изобщо не е длъжен да отваря книгата...
Философът не отвърна нищо. Той нетърпеливо пушеше пурата си и слушаше, как затихват стъпките на Странника. Двадесет и четири, двадесет и пет, двадесет и шест… Ето, щракна входната ключалка и настъпи тишина. Тишина, притискаща ушите… Защо притиска ушите? Не, просто пак ти шуми в ушите. Ти, книго, си мислиш, че няма да встъпя в единоборство с теб? Не, не ме познаваш!
Философ сложи пурата настрани, с решително движение взе книгата и бавно отвори закопчалката. Шумът в ушите му се засили. Стори му се, че в този шум отчетливо могат да се различат удари на тамтами: бум-бум, бум-бум-бум, бум-бум, бум-бум-бум, бум-бум… Философът се усмихна с крива усмивка и разтвори калъфа. Тамтамите бясно усилиха ритъма: бум-бум-бум-бум-бум-бум-бум, тръпка пробяга по тялото и … всичко свърши неочаквано. Настъпи пълна тишина, всичко наоколо замря, дори снежинките сякаш застинаха в нощния въздух. Философът забрави, че трябва да диша. Той омаяно гледаше, как светлината, бликаща от червения камък се струпва в златни букви, после в думи и в изречения.
Което е тайна за теб, е очевидно за мен,
Желанието твое сега ще ти открия,
Ти глад не знаеш, с девица пищна спиш,
Но все пак със странно, неясно желание гориш,
Тоз огън за да потушиш, жребец ще трябва да обяздиш,
Той ще препуска, буйно ще се мята,
С копитата земя ще хвърля и ще цвили диво,
Но ти юздата трябва да държиш все здраво,
Ако го укротиш, нов вкус тогава ще познаеш,
Победна радостта в него се укрива, властта премесена със нежност,
Приятелю, не се самозалъгвай, обичай себе си, не бога,
А кой жребецът е от твоите мечти – това го знаем аз и ти
|
Познайте от къде е това
