Напоследък започнах да харесвам
посвещенията. Посвещавам следващата по-долу словестна диария на тези, които я искаха най-много. Дано им хареса. Ако не им хареса – ще се радвам да видя точно как би им харесало. И дано те се забавляват така, както аз се забавлявах. Ако съм засегнал някого – съжалявам, последното нещо, което бих искал, е да засегна приятел J


Болката в гърдите бавно разкъса черната пелена, обвила съзнанието ми. Събудих се стенейки. Очите ми бавно фокусираха напукания таван над мен докато аз се опитвах да си спомня някои основни неща моята скромна особа. За сега опитите ми не бяха овенчани с особен успех, но се чувствах твърде зле, за да се впечатля от този факт. Потърсих успокоение в дългунестия паяк, който спокойно се беше опънал в края на мрежата си и очакваше някоя заблудена плячка да се оплете в неговото скромно произведение. Май никой не се беше отбивал скоро – паяжината изглеждаше твърде опърпана и зле поддържана. Към болката в гърдите се присъедини с не по малък ентусиазъм тази, идваща от вкочанения ми гръб. Добре му беше на онзи шестокрак мързел там горе, висеше си на меката си паяжина, а аз се бях размазал на ледения под…
Кървавият залез над замъка в пустинята изкочи в главата ми и спомените нахлуха след него като неудържимо цунами, което яростно се разби бавно проясняващото ми се съзнание. Надигнах се рязко и вълната от болка отново ме заля и потопи дълбоко в морето от страдание. Отчаяно заплувах и скоро напукания като лицето на осемдесет годишна старица таван отново изникна в полумрака. Аз се опитвах да не дишам, а ръцете ми трескаво се протегнаха към мястото на гърдите ми, където бе стърчала черната стрела на Галандро. Гадни стрели – накрайниците им бяха злобно закривени и само наемникът знаеше отварите, с които ги бе намазал, преди да ме използва за игленик. Представих си какво се е наложило да сторят, за да махнат грозното парче метал и дърво от гърдите и ми се догади. Задавих се и усетих металния вкус на кръв в устата си.
Чудесно. Добре се бях подредил. Е, положението определено можеше да е и по-зле.
Можеше да съм мъртав и сега да храня достопочетенното семейство на някой пустинен лешояд. Погледът ми бавно се сведе към гърдите ми и се спря на мръсната превръзка, която покриваше раната. Имаше някой, който ме иска жив. Не че не му бях благодарен, но можеше да положи и малко по-големи усилия.
Обонянието ми уцели точно този момент, за да се събуди. В ноздрите ми нахлу тежка и неприятна миризма. Отначало не можех да кажа нищо за нея, освен безспорния факт, че желанието ми да повърна се върна по-силно от всякога, но скоро започнах да осъзнавам тънките нюанси на букета от аромати. Изведнъж ми стана ясно, че положението наистина можеше да бъде по-зле.
Орки.
Раната изведнъж спря да ме боли толкова. Спомних си как се промъквахме през пустинята, преследвани от орки денем и нощем, залавянето ни, как се измъкнахме и успяхме да спасим задника на онзи мърмърко Медарко точно на време, а Хенди отряза зрелищно главата на Принцесата… за хилядите орки, които напъплиха по двора докато ние се опитвахме да си отървем кожите. Тогава дойде и стрелата…
Какво ли бе станало с другите? Надявах се да са успели в бягството си. Или поне да са загинали бързо. Аз очевидно нямаше да имам този късмет.
Стиснах зъби и бавно се изправих, подпирайки се на грубата стена. Колко ли време бях прекарал тук? Коленете ми трепереха, а дрипите, които някога минаваха за дрехи, висяха на парцали по хърбавото ми тяло. Май съм поспал седмица-две…
Опитах се да се насиля и да измисля нещо, например някой супер героичен план за измъкване, но се чувствах толкова отвратително зле, че нямах сили дори да пофантазирам малко. Свляхох се до стената и започнах с опитите си да пробия дупка с поглед в дебелата дъбова врата пред мен. Отказах се след третото си задрямване.
Реших да поспя. Не се получи. Задника ми се беше наръбил от грубия камък, а някой бе ядосал тигърчетата в стомаха ми и те настървено си искаха своето. Прозорецът беше тесен, с решетки и твърде нависоко, за да позяпам. Защо изобщо ми трябваше да се будя?
Когато до ушите ми достигна шума от тромаво тътрене на крака пред вратата на скромната ми обител, направо се зарадвах. Почти не се сещах за някой, когото няма да се радвам да видя в този момент. Приглушено звънене на ключове, тракане на избрания в ключалката и вратата се отвори с жалостиво скърцане на изнемощелите от тежестта й панти.
Пред мен се изправи едно грамадно, грозно и много злобно на вид огре, което ме фиксира подозрително под рунтавите образувания, щръкнали под тясното му чело, които човек с достатъчно голямо въображение би нарекъл вежди.
Отправих му най-чаровната усмивка, на която съм способен. Не беше особено трогнат.
- Шефът иска да те види – изръмжа гръглено той. – Съветвам те да побързаш. Шефът не обича да чака.
Бавно започнах да се изправям, подпирайки се на стената зад мен. Някой беше извадил костите от краката ми. С несигурна крачка се отправих към вратата. В момента, когато преминах покрай грозният приятел, дошъл да ме изведе от килията, той заби своя огромен като конско копито юмрук в корема ми.
Свлякох се на колене и килията се завъртя около мен. Отчаяно се опитвах да си поема въздух, а раната в гърдите ме разкъсваше. Усетих как грубата превръзка на гърдите ми започна да мокри. Грамадният орк ме хвана за врата и ме изправи. Чувството не беше особено приятно. Започвах да се чувствам като парцалена кукла, която всеки можеше да разхвърля насам натам. Е, можеше да го понеса, стига някой да не решеше да види какво ще се получи, ако откъсне един крайник.
Повлякох се по студените и пусти коридори на замъка, а огрето ме побутваше ентусиазирано. Обикновено не помнех оркските муцуни, но за запаметяването на неговата щях да положа изключително старание. Последният път, когато минавах този маршрут, си проправях път с меч в ръка, а заедно с мен бяха докторчето и Текила. Сега бях сам, ранен и безпомощен като новородено, а най-отвратителното създание на природата от време на време ми даваше начално ускорение.
Не бяхме вървяли повече от десет минути, а дишането ми вече бе като на маратонец в не особено добра форма на четиридесетия километър. Почувствах облекчение, когато отпред изникнаха вратите на дворцовата зала. Който и да беше този шеф, той със сигурност си мъдреше задните части на остатъците от трона на Принцесата на Мрака. Нямаше съмнение, че той има някаква причина да ме остави жив, а не черепът ми да се пули страдалчески към жаркото слънце.
Обещах си, че ако ме остави притежател на всичките ми крайници и не маха кожата от гърба ми, ще му бъда благодарен. Не се надявах много… Но за момент намерих сили да помечтая. Хубаво нещо са мечтите. Дават сили на човек. Така че успях да измина последните крачки, а огрето отвори вратата пред мен с ръмжене.
Личеше си, че Принцесата си беше отишла за винаги. Заедно с нея си беше заминало и голяма част от богатството й, а онова, което не бе могло да бъде изнесено през вратата или изхвърлено през прозорците, беше нарязано, накълцано или натрошено. В средата на този разкош, на леко обезобразения трон, седеше един страховит орк с масивна, издадена напред долна челюст и лек зелен оттенък на кожата. Носеше пълно бойно снаряжение и ме оглеждаше любопитно.
Така помълчахме известно време.
Огрето зад мен притеснено пристъпяше от крак на крак и издаваше сумтящи звуци.
- Можеш да си вървиш – изхъхри оркът на трона. Обърнах се. - Не ти! Ти остани! Искам да си поговорим.
Въздъхнах и отново усетих пробождаща болка в гърдите.
Изправих се пред него и той продължи да ме оглежда от глава до пети докато моят надзирател се тътреше към вратата.
- Не ставам за ядене – промърморих аз. – Много съм изпосталял, а на всичко отгоре имам твърде много косми, само ще те давят.
Оркът се захили. Лаещият му кикот отекна в пустата зала.
- Ако исках да те ям, нямаше да си правя толкова много усилия да те запазя жив и да полагам грижи за теб докато треската те мъчеше в продължение на седмица. Щастливец си ти, не вярвах, че ще оцелееш…
-Кораво копеле съм, колкото и невероятно да изглежда в момента – оркът залая отново, а аз си мислех, че наистина късмета ми се беше усмихнал. Бях загубил доста от теглото си само за една седмица, прекарана в треска. Бях оцелял. Сега трябваше да разбера какво иска този орк от мен и да разбера как мога да се измъкна от тук жив.
Смехът на оркът секна отведнъж.
- Така изглежда. Може би не очакваш това от мен, но смятам да се възползвам от теб. Храна имам достатъчно, но плюскането не е всичко на този свят. Не и сега, когато замъка и неговите покрайнини ми принадлежат. Докато ти се скиташе между живота и смъртта, аз проведох едни… преговори. Оказа се, че има хора, за които значиш нещо и са готови да те разменят при определени условия. Оркът разтегли устни и откри две редици едри жълти зъби.
Така. Този приятел ме беше продал. Това беше ясно. Въпросът бе на кого?
Веднага се сетих за лошите варианти. Доста народ не бе особено добре предразположен към мен. Ако интереса беше проявен от някой от тях, не можех да направя нищо по въпроса, освен да се моля преговорите да се проточат по-дълго. Разбира се, винаги съществуваше възможността сделката да е факт. Опитах се да не мисля над този сценарий.
Не се надявах особено някой от приятелите ми да се е сетил да преговаря за мен. Техният подход бе малко по-директен. Обичаха да действат с главата напред – нали там им беше силата, в главите.
- Вероятно се чудиш кой ще плати цената за теб? – Оркът ме изгледа, присвил очи. Този беше твърде умен за обикновен орк. Нищо чудно, че им беше шеф. – Господарката имаше известни проблеми на изток. Селцата там са доста апетитни и просто плачат да бъдат ограбени, но за да стигнем до там, пътя ни минава през едно малко феодално владение, което се оказа корав орех. Принцесата срещаше известни трудности… големи трудности с тамошният владетел. След загубата на значителни количества мои братя, тя реши, че ще е по-разумно да се откаже от селцата.
Не и аз. Когато наредих да те приберат и да се погрижат за теб, след като приятелите ти те оставиха със стрела в гърдите, мислейки те за мъртъв, силно се надявах, че ще имам някаква полза. Разпитах на няколко места. Имах късмет – оказа се, че владетелката на онзи замък се интересува от теб. Съгласи се да плати цената – безпрепятствен преход за моите орки през нейните земи и две чувалчета злато.
Оркът млъкна и отпи от голямата халба, която стоеше до десният му крак, без да сваля очи от мен. Шеф на орките или не – огрето си беше огре.
Замислих се. Думите му, че приятелите ме бяха изоставили, ме изпълниха с надежда. Това можеше да означава, че те са успели да се измъкнат живи от касапницата. Ако се разчуеше, че все още се мотая по този свят, можех да се надявам, че ще успеят да се организират достатъчно, за да ме спасят. Усетих, че краката ми не могат да ме държат повече и се отпуснах на пода.
Идея нямах коя е неизвестната личност, съгласила се да даде за мен малко богатство и да си докара сума неприятности на главата, за да види хубавите ми очи. Още по-малко имах представа какво ще иска от последните. Защото, както казваше оня идиот Копо, няма такова нещо като безплатен обяд. И беше абсолютно прав.
Оркът хвърли празната халба към един от високите прозорци на залата, оригна се и примлясна сладко.
- Очаквах, че ще се пазари, но тя се съгласи веднага с условията ми. Започвам да се питам защо тя се съгласи да даде едно малко богатство и да си навлече сумати неприятности на главата за нещо, което прилича повече на сянка, от колкото на човек... и все още не мога на открия отговор на този въпрос.
Усмихнах се на иронията в думите му. Ех, да можех още свободно да призовавам силата си, щеше да види той откуп на кукуво лято.
- Смееш се... Чудя се какви тайни криеш, страннико. Дали не правя грешка и всъщност цената, която искам, не е твърде ниска за стоката която притежавам? Или тя има известно сантиментално значение за Джилва Хендрейк?
Засмях се на глас. Огрето също се ухили на среща ми.
- Дам, и аз не вярвам тя да е примряла за твоят задник.
- Да ти призная честно, приятелю, дори не я познавам.
Едрият орк изсумтя и потри масивната си челюст.
-Както и да е, тя съвсем скоро ще е тук да те прибере. Силно се надявам да не те видя повече. Изби доста от моите орки и следващият път няма да бъда толкова алчен.
Двамата дълго се гледахме в очите. За добро или за лошо, повече преговори нямаше да има. Е,поне нямаше да ме тревожи въпросът кой се е загрижил за мен, тъй като много скоро ми предстоеше да науча отговора.
Вратите на залата бавно се отвориха и вътре надникна един дребен орк, който, след като получи разрешително изръмжаване от шефа си, затупурка бързо към него и зашепна нещо в ухото му.
- Доведете я тук! – Отсече огрето. После се извърна към мен. – Ако имаш да ми казваш нещо много важно и значимо, използвай момента, защото след малко ще си далеч от тук, а аз ще съм с две торби злато по-богат.
- Благодаря ти за гостоприемството. И не ми идвай на гости.
Видях искрицата гняв, която проблясна в очите на шефа на орките, но той бързо се овладя. Ухили се. Аз му върнах жеста. Опитвах се да не зяпам във вратата с прекомерно любопитство, но не ми се отдаваше особено. Накрая откровено се вторачих в масивните дъбови крила, очаквайки с нетърпение да зърна кого ще пуснат те покрай себе си. Скоро до ушите ми долетяха стъпките на приближаващите се. Помислих си няма ли да е по-добре да стана, но се отказах – седнал на земята си ми беше добре. Вратата се отвори и вътре нахлуха два дрипави орка, последвани от...
Поех си дълбоко въздух, забравяйки за раната, която ме преряза отново, защото в тронната зала влезе Джилва Хендрейк. Аз наистина познавах Джилва Хендрейк! Русите коси, преминаващи в леки оттенъци на червеното, спускайки се под раменете, ясните сини очи под широкото чело, високите скули, решително стиснатите устни, в единия ъгъл на които винаги играеше полуиронична-полупредизвикателна усмивка, стройното тяло, облечено в скромно количество дрехи с бронзов цвят, не можеха да бъдат сбъркани, нито забравени, видяни веднъж.
Познавах Джилва, макар че никога не бях чувал да я наричат така. Опитах се да прикрия обзелото ме вълнение, но не мисля, че успях. Шефът на Орките се взираше ту в мен ту в своята гостенка. Съмнявах се, че първоначалната ми реакция е останала скрита за него, но се опитах да си предам съсвем спокоен и незаинтересуван вид. Джилва даже не погледна към мен. Крачеше право към огрето на трона, а при всяка нейна стъпка мечът, окачен от лявата страна на колана й подрънкваше по дългото й бедро.
- Радвам се, че се реши толкова бързо на сделката, Джилва – оркът се ухили и ме посочи. – Ето този, който пленихме. Но... къде е обещаната за него цена?
Джилва ми хвърли бегъл поглед. Аз неангажирано се почесвах по обраслото си лице, опитвайки се с голям успех да изглеждам идиот.
- Да, виждам. Лесно е да се забележи, че не е в най-добрата си форма. – Единият й крак, обут във висок сандал, започна нервно да потрепва по пода. – Чувствам се измамена! Този човек не струва и една трета от това, което поискахте и което се съгласих да дам за него!
Незнайно защо след последната реплика неволно поизправих рамене.
- Но ако не бяхме ние, той щеше да е мъртав отдавна! Грижихме се усилено за него в продължение на седмица, за да може той днес да е все още между живите.
Да. Направо си живеех живота напоследък.
- А ти не носиш никакви торби със злато, Джилва – продължи оркът и в гласа му се появиха нотки на скрита заплаха.
Тя се засмя.
- Ако си се надявал да мъкна две тежки торби, пълни със злато, до центъра на твоята крепост, жестоко си се мамил. – Двамата впиха очи един в друг. – Навън са – продължи след малко Джилва, - при Сети.
О, чудесно. Имахме си и транспорт.
- Да отидем да ги вземем тогава.
Шефът на орките се изправи и кимна на двамата водачи на Хендрейк, които ме изправиха на крака и ме завлачиха. Пред мен бяха оркът и Джилва, а малкото ни шествие се водеше от надзирателя, който бе нахълтал по някое време в тронната зала.
От ъглите и от странични коридори се подаваха други орки, които ни гледаха със смесица от интерес, страх и желание да ни откъснат главите. Излязохме на прашния двор. Последните ми спомени от това място бяха свързани с купища мъртви тела, миризма на разпръснати вътрешности и смърт. Сега всичко беше почистено и по средата на широкото пространство се беше излегнал Сети – милото драконче на ... Джилва. Той мързеливо отвори едното си око и примижа, наблюдавайки запътилата се към него групичка. До колкото го познавах, веднага ни раздели на две основни групи – своята господарка и потенциална вечеря.
Спряхме се на няколко крачки от него, докато тя отиде и с мъка свали две малки чувалчета от гърба на летящото влечуго.
- Ето ти златото – тя хвърли двете торби, които тупнаха тежко пред шефа на орките. Той се наведе да провери съдържанието им. Аз не откъсвах очи от Джилва и забелязах, как тя кимва леко и се приближи към мен. С периферното си зрение видях как Огрето развърза едната торба и изсумтя доволно.
После всичко стана много бързо.
Хендрейк скочи напред и острието на тънкия й меч блесна на утринното слънце. Ръката ми напипа ножа в колана на държащия ме от дясно орк, докато аз се извъртах на ляво и с всичките ми налични сили забих темето си в лицето на стоящия зад мен орк. Чух доволно хрущене, което бе заглушено от разгневеният рев на шефа. Някъде зад мен се чу звук на разсичащо костите острие и приглушено стенание. Захвата около лявата ръка ми се освободи, а дясната ми вече стискаше нож. Опитах се да го забия в ребрата на орка в дясно, който ме зяпаше невярващо, но той все още държеше ръката ми и в последния момент отклони удара който само го одраска. Все пак това бе достатъчно, за да успея да се отдръпна от него и да се обърна с лице към схватката.
Шефът беше бърз. Развиваше удучдваща скорост, докато бягаше към вратата, водеща в крепостта. Надзирателят ми лежеше разсечен, а в същия миг острието на Джилва се показа от корема на одраскания от мен орк. Неговият другар, осъзнал се от моят отчаян удар с глава, направи съдбоносната грешка да остане на място и да се опита да извади оръжието си. Тази грешка си му остана и последна. Не бях сигурен дали и той разбра как главата му се раздели за винаги с тялото и той рухна до другите два трупа, опръскали с кръв сухата земя.
Тя се беше прибрала меча си и скачаше на гърба на Сет.
- Сянки, няма да бъде зле, ако се пораздвижиш малко и спреш да зяпаш. Няма нищо интересно в тези три трупа, но ти гарантирам, че съвсем скоро тук ще стане доста интересно!
Докоцуках до дракона и понечих да го потупам по муцуната, преди да се кача. Сет изпусна предупредително облаче пара от ноздрите си, което ме отказа от всякакви нататъшни опити за фамилиарнечене.
- Само внимавай, Сети, стари приятелю – не бях особено ентусиазиран от мисълта да се нося из облаците на гърба на дракон.
- Сянки!!!
Метнах се на люспестият гръб зад нея е си помислих колко удобно щеше да бъде, ако някой се беше сетил да оседлае този звяр.
Едва бях успял да се хвана за кръста на Огнената – идея, която би била най-малкото... интригуваща при други обстоятелства, когато гущерът се стрелна напред с неочаквана бързина и след секунди се озовахме няколко метра над земята, а аз отчаяно се борех вътрешностите и съдържанието им да останат на място – вътре.
- Фокс... – изфъфлих аз, - или Джилва.. Или както и да е, какво става?
Никога не съм се славел с добра ориентация. Част от моята природа, предполагам.
- Не сега! – Изкрещя тя в отговор и аз видях че се носим право към замъка или по-точно към една порта, от която всеки момент щяха да се изсипят около две дузини орки.
Зяпнах от ужас. Сет ме последва, но щом отвори паст, от нея изригна огнена струя. В следващия момент се носехме нагоре към небето, което, придружено от миризмата на печено оркско, съвсем разбърка горките ми черва. Героично удържах фронта.
- Спасявам ти задника! Какво друго може да става според теб?!
Опитите на Фокс да надвика вятъра и шума на въздуха под крилата на Сет, ме върнаха в действителността. Драгонът правеше широк завой и отново се насочваше, този път под ъгъл, към стените на крепостта. Различих орки по бойниците. Въоръжени с лъкове, някои от тях се опитваха да стрелят по нас, но стрелите им минаваха на безопасно разстояние.
- Значи нямаше злато в торбите?
Огнената ми хвърли учуден поглед, докато вадеше лък от колчана, окачен в ляво на гърдите на Сет.
- Абе ти наистина ли си мислиш, че ще тръгна да мъкна две торби със злато в оркска крепост?!
- Хм, не знам – промърморих аз под нос. – Все се надявах някой да вземе и да ме оцени...
Реших да не обсъждам обещания на орките коридор през земите й.
Фокс накара Сет да се движи успоредно на крепостната стена и вдигна лъка. Чак сега обърнах внимание, че това е лък от драконова кост. Явно десантът в Драконов замък не е бил пълна загуба за Огнената.
Почти съм сигурен, че чух как лъкът изкърца, въпреки шума на вятъра в ушите ми, когато Фокс го обтегна. Сет премина по цялата дължина на крепостната стена.
Мисля, че тя не пропусна и една бойница. После драконът направи остър завой и процедурата се повтори. Ентусиазирани да ни пострелят орки повече нямаше, но и колчанът със стрели беше празен. Сет надеде един последен писък, в който успя да смеси боен триумф, подигравка и разочарование, че днес ще му се размине оркското и с лениви махове започна да се отдалечава от крепостта.
Фокс прибра лъка и се потупа люспестият гръб на дракона.
- Добра работа свършихме, Сети. – Драконът извърна глава и я погледна с огромното си жълтеникаво око. – Знам, иска ти се да слезем долу и да се позабавляваме, но сега не можем. Имаме товар.
- О, не искам да ви притеснявам – ентусиазирано възразих аз докато очите ми не можеха да се откъснат от препускащият под мен пейзаж. – Само ме пуснете до някое дружелюбно селце... Няма да се сърдя, ако ме пуснете от малко по-ниско.
- Не се дръж като дете, Сянки. Сет до сега не е изпускал никой при полет...
- Винаги има и първи път...
- ... така че може да се поотпуснеш малко и да се насладиш на полета. Няма нужда да си се вкопчил така, сякаш очакваш всеки момент да полетиш надолу.
- Съжалявам – прокашлях се и се изправих. Стараех се повече да не гледам надолу. – Та какво точно имаше в тези торби?
- Няколко златни монети отгоре – не виждах лицето й, но можех да се обзаложа, че се усмихва – и доста олово под тях.
- Ясно. Така и предположих. Фокс... а защо?
Тя сви рамене.
- Разбрах, че са хванали някой. Знаех, че сте се вихрили наоколо и само ти липсваш. Реших, че мога да се позабавлявам и да натрия носа на тези досадни орки. И без това само ми лазят по нервите напоследък.
Кимнах в отговор. Погледът ми попадна върху мръсната превръзка, която сега беше цялата в кръв. Явно емоциите днес ми бяха дошли малко в повече. Чувствах се доста зле. Огнената като че ли усети това.
- След около час сме в Маркетшайър. Ще издържиш ли?
Напънах мускулите на лицето си и се ухилих.
- Ъхъ!
Така полетяхме един час. Аз се опитвах да държа главата си изправена, а Огнената стоеше пред мен безмълвна и само от време на време даваше някоя къса команда на Сет. Забелязах малкият замък, издигащ се на високият хълм, едва когато започнахме да се спускаме. Горещи и студени вълни се гонеха по моето тяло – треската се завръщаше и ме унасяше. Само насрещният вятър, който ме биеше в лицето, не ми даваше да клюмна и да заспя върху студения гръб на дракона.
Сет се приземи плавно и аз скочих на земята... или поне се опитах.
- Хубаво замъче – успях да промърморя, краката ми се подкосиха и аз се сгромолясах на тревата. Малко преди черната завеса да се спусне отново пред очите ми, видях как Фокс слиза от дракона и крещи нещо към някой, извън моето стесняващо се полезрение.



Събудих се и с мъка разделих слепналите се от съня клепачи. По тавана нямаше пукнатини. Предпазливо отместих белите чаршафи и седнах в леглото. Превръзката на гърдите ми беше чиста и болката беше отстъпила място на неприятно дърпане. Реших за сега да не се пъна, за да видя кога ще ме заболи. Елфическата медицина нямаше равна, а не бе тайна, че Огнената има доста елфическа кръв в себе си.
Намирах се в чиста и подредена стая. Опитах се да си спомня от кога не съм спал на топло, в меко легло и чисти чаршафи. Твърде много бях скитал в последните месеци. Твърде много. Имах нужда от една добра почивка. Огънят в камината пращеше леко и унасяше, но аз се насилих и станах. Притворих очи и изчаках стаята да спре да се върти пред очите ми, след което влязох в банята. На някой гений му беше хрумнало да построи замъка до гейзер. Във ваната се изливаше топла вода, която постоянно се оттичаше през долната дупка, за която имаше запушалка. На един лакът над нея имаше втора. Запуших долната и седнах в горещата вода, пазейки превръзката на гърдите си. Излязох след като прекарах около двадесет минути в отпускашата топлина на банята. На стола до камината имаше чисти дрехи. Сиви. Готино. Освен това бяха и удобни – напоследък бях свикнал да се разкарвам само в парцали. Облякох се и се затътрих към вратата.
Отвън ме посрещна едър тип, който се усмихна неочаквано лъчезарно за габаритите си, щом ме видя.
- Добър ден! Станахте най-сетне! Почнах да се страхувам, че ще проспите и днешният ден. Господарката ще се зарадва, че ще можете да се присъедините за вечеря! Веднага отивам да й съобщя радостната новина!
- Колко дена минаха.. – изфъфлих аз и се опитах да подредя изречението в главата си.
- Пристигнахте в Маркетшайър преди четири дни. И трябва да отбележа, че състоянието ви беше доста плашещо. Сега изглеждате очевидно по-добре! Можете да изчакате в библиотеката, докато не ви известя, че вечерята е готова. Навярно ви е писнало да се излежавате в онази стая.
Той посочи една врата в дъното на осветения от факлите коридор, врътна се и изчезна в другата посока. Свих рамене. И без това нямаше какво да правя. Затътрих се към библиотеката и надникнах вътре.
Библиотеката в Драконов Замък беше доста голяма, но отстъпваше много пред богатството от книги и свитъци, които се озоваха пред очите ми. Знаех че Фокс е ценител с колекционерска страст, ама чак пък толкова...
Обиколих рафтовете. Имаше някои много редки произведения. Някъде по горните редици успях да мярна “Respect my Authority”, а няколко крачки по-нататък спрях изумен и не можех да откъсна погледа си от пълната антология на съчиненията “Саутпарк”.
- Внушително наистина – гласът зад мен ме стресна и ме накара да се обърна рязко. На една от дългите маси, поставени в центъра на библиотеката, седеше дребно създание, което ме наблюдаваше любопитно. Сигурно е било там още при влизането ми, само че не го бях забелязал. – Толкова пълна колекция има само на още едно място и за съжаление това не е моята библиотека.
Дребосъкът се хилна, стана от стола и закуцука към мен.
- Прощавай, сигурно съм те стреснал.
- Нее – измучах аз, - просто не те забелязах на влизане.
- Е, това е умение на нас, древните елфи – той приглади дългите си черни коси и аз успях да забележа, че ушите му наистина са остри като на елф. – Е, аз самият не съм точно от най-древните – допълни той, мърморейки под нос. После се обърна и отново закуцука към масата. Видях, че на десният му крак има шина. – В момента помагам на Огнената да разчете тайнствените скрижали Футурама... Нямам идея от къде се е сдобила с тях, мислех си, че само мооето племе има копие. Проблемът е, че ... хм.. да речем, че не съм достигнал още възраст, достатъчна, за да бъда въведен в някои тайни, но въпреки това не би трябвало да срещам проблеми в дешифрирането им. Ти случайно имаш ли представа...?
- Боя се, че това е твърде далеч от моите способности.
- Е... Както и да е, тъкмо ще имам с какво да си уплътня времето тук, докато ми заздравее крака.
- Хм... Знаеш ли, нашата любезна домакиня е доста добра в лечителските магии. Самият аз бях на път да се отправя на последното си пътуване, преди да се озова тук...
Той збръчи вежди.
- О, няма никакво съмнение. Кракът ми беше много зле счупен. Паднах, докато ловувах много гаден гризач, наричаме го неоматрикс, когато паднах по един склон... Следващото, което си спомням бе, че съм тук и се грижат за мен. Всъщност, за да бъда честен, тук страшно ми харесва. Богата библиотека, добра храна и увлекателни разговори с огнената и нейният иконом. Вярвам, че си го видял...
- Един едър тип, маниакално ухилен?
- Ъъъ.. да, би могъл да бъде описан по такъв начин... Всъщност като си помисля... ние сме х’адаши! Икю, приятно ми е.
- Сянки... – поех протегнатата му десница в кратко ръкостискане. – Х’адаш?
- Дам. Означава нещо като брат по съдба, но не точно...
- Аха... Ами, добре, х’адаш.
Икю се ухили и махна с ръка към библиотеката.
- Вземи си нещо за четене докато чакаме да ни повикат за вечеря. Аз ще се продължа да се пъна над Футурамата.
Послушах съвета му. Тъкмо се бях спрял на нещо, озаглавено Кунг Чо, когато едрият ни приятел дойде и с неизменната си усмивка ни съобщи, че е време за обяд. Така че двамата с х’адаша ми се затътрихме подире му, въпреки че малкият елф уверено вземаше завоите – личеше му, че това не е първият обяд.
- Икю, би ли споделил от колко дни си тук.
Той се замисли известно време.
- Десетина дни... Може би малко повече. Защо, х’адаш?
- А, просто си питам.
В коя ли мисионерска организация бе почнала да членува Огнената? Колко ли време щеше да отнеме лечението на раната ми? Колко и какво ще струва моят обяд? Не притежавах никакви знания, четенето на свитъци не ми беше призвание, а ако беше заради уменията ми, вече аз самият не можех да разчитам на тях.
Трапезарията беше просторна и осветена от свещници. На дълга продълговата маса бяха поставени прибори за трима души. Икюто уверено се насочи към стола, поставен от дългата страна на масата, а на мен любезно ми беше посочено да седна в един от тесните краища. Дано не ми се налагаше да крещя много, за да ме чуят в другия край. Още не бяхме седнали, когато Фокс се появи, ослепителна както винаги, в рокля, цялата в жълтото на пустинното слънце, преплетено с червеното на облаци след бурен ден.
Почувствах се като селянче на кралски бал и потърках неуверено небръснатата вече една седмица четина, покрила лицето ми.
- Сянки, много се радвам, че вече си достатъчно добре, за да се присъединиш към нас. – Фокс пусна една от патентованите си двадесет и четири каратови усмивки, в отговор на която аз открих с два реда зъби и три реда венци.
- Да... Знаеш ли, май не успях да ти благодаря, че ме измъкна и се погрижи за ...
- Няма защо – Фокс пренебрежително махна с ръка. – Както споменах, тези противни създания и без това ми бъркат в здравето от доста време насам.
- Може ли да ме осветите за какво става въпрос? – Икю вече беше захванал упорито и с известно настървение да унищожава съдържанието на чиниите пред себе си.
Разказах му на кратко. Той кимна.
- Да, това орките са много противни създания, понякога.
- Готино замъче имаш – казах аз след като се порових в храната пред мен. – Не знаех, че имаш такова. Винаги съм те смятал за ... хмм, волна птица.
- Така е – Огнената спря за момент, за да преглътне и продължи. – Но всяка птица има нужда от гнездо някъде, нали? То си е моята малка тайна – тя се пусна кратка усмивка и намигна заговорнически.
- Ами това име, Джилва Хендрейк?
- Мисля, че орките ми го дадоха. Хендрейк е фамилията на бившият господар на замъка, а Джилва си е нещо на оркски, нямам идея какво означава. Реших да го приема. Нали не държа да се разчуе, че тук е моето гнездо?
Усмихнах се и кимнах разбиращо.
-...ммростф.
- Моля? – погледнах въпросително Икю, който се бореше с една кълка.
- Ярост – малкият елф откъсна зъби от месото за момент. – Джилва на оркски означава ярост. – Обърна се към Фокс. – Мислех, че знаеш. – После продължи ожесточената битка с кълката.
Погледите ни с Огнената се срещнаха за миг, но аз бързо върнах своя към храната пред мен. Реших, че няма да бъде дипломатично да питам какво се е случило с предишният господар на замъка.
Настъпи мълчание в което се чуваше само тракането на приборите и тихото мърморене на Икю, който хапваше като за последно, унищожавайки порядъчни количества вино. Аз нямах голям апетит.
- Знаеш ли, наистина се чувствам по-добре. Благодаря ти за гостоприемството и всичко, което направи за мен, но си мисля, че няма да е зле, ако утре си тръгна. Наистина имам...
- Не, не, моля те! Раната ти е едва заздравяла. Беше между живота и смъртта в продължение на два дни. За теб ще бъде най-добре да си починеш и да си възстановиш силите. Няма за къде да бързаш и няма защо да се притесняваш, изобщо не си ми в тежест.
- Благодаря ти още веднъж, но не смятам, че е уместно...
- Аз пък смятам! – В гласа на Огнената този път имаше метални нотки. Бях твърде далеч, за да бъда сигурен, но ми се струваше, че едното й око се бе зачервило.
- Тъкмо ще можем да си поговорим за общи другари и познати. Пък и вярвам, че ти има да ни разкажеш много интересни неща за своите пътувания. Така и не разбрах как се забърка в нападението на Драконов Замък.
- О, ами просто Де Вор му подшушнали от някъде, че Валхеруто и компания заловили Хенди и ние решихме да се промъкнем и да я измъкнем от там.
- Така ли? Странно, аз винаги съм смятала, че сте търсили някаква следа за тайната на моноатомното злато, скрита в библиотеката на замъка.
Ох, мътниите го взели това моноатомно злато! Цената на обяда ми стана ясна и въпреки че беше доста висока, бях готов да я платя... Но за съжаление не разполагах с много от тази валута.
- Моноатомното злато ли? – присвих вежди аз и въпросително погледнах очите на Огнената. Те бяха станали като два ледени къса.
- Да, моноатомното злато. Няма как да не си чул легендата за неговите възможности и каква огромна стойност има то поради тази причина. За съжаление тайната на приготвянето му е известна на твърде малко. Знаеш ли, Сянки, говореше се, че ти имаш някакви знания по въпроса.
- Просто слухове.
Да, можех ясно да различа пулсиращата вена в ляво на челото й.
- Но слухове с някаква почва.
Направих бърз анализ на положението. Не можеше да се каже, че знам нещо за самото изготвяне на това злато, но от друга страна не можех да отрека, че имам някаква информация по темата. Реших смело да се хвърля в блъфа. Изглеждаше ми по-сигурния вариант от този да започна да отричам, докато ми повярват. Съмнявах се, че ще мога да бъда достатъчно убедителен.
- Това не мога да отрека – пуснах една крива усмивка, - но за съжаление знанията ми са далеч от достатъчните.
- Знаеш ли, тази тема по една случайност ме интересува до известна степен. Ще ти бъда благодарна, ако споделиш своята информация с мен докато си почиваш следващите няколко дни.
- Разбира се, но не очаквай много от мен.
- Имаме на разположение и моята библиотека, навярно си обърнал внимание, че е богата на всякаква литература – кимнах с глава и тя продължи. – Ако се сетиш за нещо, което ти трябва, просто попитай.
Погледите ни отново се срещнаха и тя откри два равни реда зъби. Вълча беше тази усмивка, не лисича.
- Х’адаш, ти случайно да знаеш нещо по темата? – опитах се да включа в разговора Икю. – Х’адаш?!
- Мм? – той ме изгледа въпросително над кокъла, който беше захапал и челюстите му спряха за миг неуморната си работа. – Аа... Не, х’адаш. Що не ядеш тези гъби? Страхотни са. Няма ли да ги хапваш? – поклатих отрицателно глава. – Дай ги насам тогава.
Продължихме да се храним в мълчание. След известно време Фокс се оттегли и ни пожела лека нощ. Аз така и не хапнах почти нищо. Масата пред Икю приличаше на бойно поле, на което всякакви животни, зеленчуци и гъби са претърпяли тежко поръжение и сега той доволно наблюдаваше резултата от неравната битка, наливайки се с вино. Станах и го издърпах от стола.
- Време е да се качваме горе.
- Мдам, прав си, х’адаш, много се задържахме тук. – Икю изхълца и тръгна редом с мен с удивително точна крачка и весело хилнат. Аз се бях намръщил и потънал в нерадостните си мисли.
- Х’адаш, нещо не се радваш на живота, - обади се малко преди да стигнем до стаята ми елфа, - ни ядеш, ни пиеш. Недей така, х’адаш...
Отворих вратата на стаята ми и го натиках вътре. Икю се опита да протестира, но седна на леглото ми и изхълца.
- Х’адаш, аз смятах да си легна в мойта стая. Тук имаш ли нещо за пийване.
- Нямам.
- Скука, х’адаш.
Елфът се подпря на една възглавница.
- Какво те тревожи, х’адаш?
- Ти си бил доста време тук. Знаеш ли нещо за охраната на замъка? Колко са стражите?
- Сянки, какви са тези въпроси по това време?! Нямам си идея, всеки случай не са особено много, щом съм забелязал само двама трима, като излкючим любезния иконом... Приятелят с маниакалната усмивка, както го нарече ти. Що ти е да знаеш, х’адаш?
Не му отговорих, а се приближих към вратата и я отворих. Отвън ме посрещна едрият тип.
- Желаете ли нещо? Кажете и веднага ще се погрижа да ви го донесат.
- Не, благодаря.
Прибрах се в стаята си и затворих вратата. Как ли не получаваше спазъм на лицевата мускулатура?
От леглото ми се чу леко похъркване. Икю вече беше отплавал по реката от вино. От опит знаех, че такива плавания завършват в тоалетната. Въздъхнах и седнах на един стол. Положението беше следното. Рано или късно Фокс щеше да разбере, че нямам никаква идея как да направя това моноатомно злато. Тогава можех да й кажа името на човекът, който знаеше, макар че не ми се искаше. От друга страна Нуада бе оцелял срещу хирд джудета, макар че беше загубил едната си ръка, та вярвах, че ще успее някак си да се измъкне от тази ситуация. Другият вариант беше глупав и крайно рискован, а неприятностите, които щеше да ми довлече, бяха сериозни, но някакси бях готов да го пробвам. Само че сега едва ли щях да имам сили за това. Погледнах шинирания крак на Икю. А щях ли да имам няколко дни по-късно? И колко дни можех да блъфирам? Огнената бе всичко друго, но не и глупава. От друга страна нима не й дължах малко благодарност, за това ,че ми измъкна задника от оркската крепост? В крайна сметка, Копо беше прав, нямаше такова нещо като безплатен обяд... Но дъртия Нуада ми беше казвал, че тайната на моноатомното злато е нещо много опасно, нещо, което не може да се поверява току така на всеки срещнат.
Ами тогава защо да не го оставя той да прецени сам?! Така Фокс щеше да е доволна, знаейки кой може да й помогне, моята съвест щеше да е чиста, нищо че щях да се измъкна по терлици в нощта, а пък Нуада щеше да се оправи... някакси.
Намерих лист и мастилница на масата в ъгъла. Тъкмо бях драснал няколко реда, когато чух приглушени звуци и думкане в коридора. С предпазливи стъпки се приближих до вратата. В този момент х’адашът се събуди с много спешна призовка за тоалетната. Обърнах се и го изгледах как се шмугва там с максимална скорост. В същото време зад гърба ми вратата на стаята се отвори. Извърнах се в тази посока и видях две едри фигури да заемат рамката на вратата.
“Може ли Огнената да чете мисли?”
Направих крачка назад и заех отбранителна позиция. Изглежда до този момент бях хвърлял сянка върху лицата на двамата, защото щом ги видях на светлината на огъня в камината веднага ги познах и се отпуснах. Донякъде.
- Вие пък какво правите тук?!
- Дойдохме да ви спасим, другарю! – отсече Текила.
- Хайде, грабвай си нещата и да се омитаме – докторчето ме задърпа за ръкава.
- Я чакайте малко! – Показах си главата в коридора. Нямаше никой, освен кротко полегналото тяло на хилнатия тип. Хванах го за краката и го повлякох към стаята. Мамка му, тоя тежеше! Текила ми помогна и аз затръшнах вратата след нас.
- Какво правиш? – почна да беснее СС. – Няма време! Трябва да се омитаме колкото се може по-скоро от тук!
- Как ме открихте?
- Преди няколко дни прелетя с дракон над главите ни! Не беше особено трудно да те забележим!
- Разпитахме наоколо – продължи Текила. - Разбрахме, че в околността най-близкият замък в посоката, която следваше дракона е този. Бе това замък на Фокса ли е?
- Нещо от сорта.
- Как нещо от сорта?
- Знаеш ли, че бясът се среща най-често при лисиците? И тази е побесняла, само че за знания.
- После питахме за вас двамата, но пичовете на портата се направиха на луди. Хайде по-бързо, че няма време.
- Чакай, питали сте за мен?
- Я, гости ли си имаме? – В този момент Икю се появи на сцената, за да стане хаосът пълен.
- Кой е тоя? – озъби се докторчето. - Кой си ти бе?!
- Дам, питахме за вас, но казаха, че ни вас са виждали, ни някакъв дракон, а ние чухме драконови писъци. СС каза, че това са писъци на дракон поне...
- Икю, приятно ми е. А ти си?
- ...же бил чувал как пищят драконите на Лейдито и Фокса.
- Не те засяга и не ми е приятно! Сянки, до кога ще се мотаеш бе?!
- Кога сте питали за мен?
- Вчера. Тръгваме ли?
- А, ма ще тръгвате ли вече?
- Да, ако многоуважаемият господин Сянки се накани.
- Да тръгваме.
- Ама защо?
- Сянки, кой е тоя бе?
- Нали ти каза, това е Икю, той е х’адаш, брат по съдба. Икю, това са СС и Текила.
- Приятно ми е. – Избоботи Текила.
- На мен също. Искам и аз.
- Какво?
- Да тръгна с вас.
- Защо, нали ти беше приятно тук?
- Не може!
- Ами... Нещо ми доскуча, пък и вие изглеждате забавни...
- Забавни ли, да не сме ти цирк!
- СС, чакай малко.
- Нямам нищо против да чакам и повечко, докато ни сгащят тука да си дърдорим врели некипели!
- Ще ми бъде по-лесно да се прибера у дома, да помоля някой да ми помогне с футурамата, после ще се върна да разкажа на Огнената каквото съм открил.
- Сянки, не мислиш да го вземеш, нали? Кажи не, моля те?!
- Където трима, там и четирима.
СС пусна няколко солени. Знаех, че ще се съгласи. Той беше добра душа. Изнизахме се от стаята и тихо се спуснахме по коридорите на замъка. След кратко колебание вратата, водеща към двора беше открита и ние се озовахме навън, под ярко светещата луна. Затичахме се колкото силиците ни позволяваха. Стигнахме до външната порта, където намерихме простряни в безсъзнание двама постови. Очевидно нещо липсваше.
- Къде са конете?! – просъска СС.
- Че аз от къде да знам, вързахме ги тук. – Текила невинно вдигна рамене.
- Много добре знам, че ги вързахме тук! Обаче сега ги няма.
- Това и аз го виждам...
От някъде долетя глъчка, която постепенно набираше сила.
- Силно ви съветвам да бягате – казах аз и последвах съвета си, влачейки след себе си все още пийналият Икю. След кратко колебание СС и Текила ни последваха и скоро ни задминаха, докато ние куцукахме по надолнището. Докторчето пуфкаше и сипеше ругатня след ругатня. Зад гърбовете ни се разнесе смразяващ кръвта писък.
- Насам! – изхъхрих и свих към горичката в дясно. Изкуших се и хвърлих един поглед назад. На фона на пълната луна се очертаваше сянката на дракон с ездач на гърба му. Спукана ни беше работата.
Навлязох сред първите дървета и спрях. Просто не можех повече. Раната отново беше почнала да ме боли, а краката ми трепереха от слабост. До мен Икю тупна на земята и стисна крака си в болезнена гримаса. Текила и СС спряха малко по-навътре. Всички извърнахме поглед и се загледахме в бързо приближаващия се дракон. Дали това можеше да мине само за една обикновена нощна разходка сред природата? Съмнявах се.
Драконът беше на метри от горичката.
- СТОЙ! – Гласът беше изпълнен със сила.
Погледнах в посоката, от която беше дошъл. Върху едно голямо парче скала се беше изправил висок слаб мъж, облечен в черно расо с червени ръкави. Изпитото му мургаво лице беше спокойно, само две очи, черни като ебонит, пламтяха над високите му скули.
- Какво искаш? – Джилва определено беше ядосана.
- Остави Икю да си върви по пътя.
- Аз никога не съм го спирала! Грижех се за него, докато той беше ранен! Но все още е твърде слаб, а на всичко отгоре се е загубил в гората!
- Остави малкият елф, Огнена.
- Махни се от пътя ми, Шаркан!
- Съжалявам, това е нещо, което не мога да сторя.
- Тогава аз също съжалявам...
Шаркан изрече някакво слово и дори аз усетих магията, която заструи от него. Мъжът започна да нараства и да се променя. Лицето му се издължи напред, устата му се превърна в паст, пълна с остри зъби, тялото му наедря, покри се с люспи и черни криле разкъсаха расото и изникнаха от гърба му. Пред очите ми се изправи истински Черен дракон. По-едър и по-зъл от ездитното животно на Огнената. Сет обаче имаше елф магьосник на гърба си.
Шаркан нададе предизвикателен рев и скочи към реещият се над него Сет. Последният обаче ловко се извърна настрани и избягна атаката. Чух как Джилва произнесе заклинание и синя светкавица изскочи от ръката й и се заби в тялото на Черният дракон без да му причини вреда.
Обърнах се към Икю, който зяпаше битката в небето.
- Х’адаш, време е за стратегическо отстъпление.
- Мм?
- Да бягаме, х’адаш!
Видях как СС провеждаше подобен разговор с Текила който зяпаше ококорен небето и повтаряше “дракони”, “бой”.
Хукнахме през гората. Дърветата навътре бяха близо едно до друго лунната светлина, осветявала пътя ни на открито, се губеше в гъсто преплетените им корони. Чувах някъде в страни от мен пуфтенето на двамата ми другари, а зад мен се носеше шумът от битката между драконите. От време на време небето се оцветяваше от поредното заклинание на Джилва.
Ако не се бях опитвал да зяпам нагоре, сигурно щях да видя стръмния склон пред нас. Но не го видях. Затъркалях се надолу, а някъде до мен се премяташе и Икю. Ротационното ми движение спря в една вадичка. До мен Икюто мърмореше под сурдинка. Аз се опитвах да проверя дали на съм загубил нещо по склона при това спускане. Установих с радост, че не съм – бях си пълен комплект. Само лявата ми ръка не искаше да се движи особено лесно. Седнах.
На няколко крачки от нас стоеше елф и ни гледаше, нарамила двуостра брадва. Сигурно съм зяпвал от учудване, защото тя ми каза:
- Стига си ме зяпал. Ще пуснеш ли Икю или да те скъся с една глава?
Това ме накара да си затворя устата. Обърнах се към х’адаша.
- Този елф от твойте ли е?
- Не съм елф, а джудже! Ти да не би да си сляп и да не виждаш брадвата и нагръдника!! – Погледнах я стреснато. Стискаше брадвата с двете ръце, а кокалчетата на пръстите й бяха побеляли. Явно я бях засегнал. Дигнах дясната си ръка примирително.
- Съжалявам, просто много ми се струпа напоследък, не мога да забелязвам някои очевидни неща.
Това като че ли поуспокои малко положението. Погледнах въпросително Икю.
- Ъъ, х’адаш, това е Гимли. Нейният произход е малко по-.. сложен. Мисля, че ще е по-добре да остана с нея. До нови срещи, х’адаш.
Кимнах с разбиране. Какво друго ми оставаше.
- Ще се оправиш ли?
- Със сигурност.
- До скоро, х’адаш. Гимли...
Зашляпах по течението на рекичката и ги оставих. Надявах се да се измъкнат на време от тази проклета гора. Странни приятели имаше младия елф. Дракон и джудже-елф... или елф-джудже. Вече не знаех какво да мисля за него. Знаех само едно – не исках да съм наоколо, ако Джилва се окаже победител.
От някъде изкочиха моите двама другари. Награбиха ме и ме завлачиха след себе си.
Изобщо не си направих труда да ги питам накъде.

S.Q.N.K.I.: Synthetic Quantum Nocturnal Killing Individual.