Част Първа / Фен клубове / Фентъзи

Част 1

Разбира се, всичко беше нарисувано. Определено не беше истинско. И не стоях сега пред Михо-сан. Бях си вкъщи пред компютъра и тъпо се блещех в непрозрачните плексигласови “стъкла” на шлема.
Но, това нямаше значение. Виртуално или не, бях изпълнил смисъла на живота си. Бях намерил Михо-сан! Най-накрая!
Стомахът ми се беше свил на топка. Какво щеше да направи той сега?
Само ме гледаше. Може би се блещеше в шлема си, може би се хилеше, а може би се усмихваше със сарказъм. Така или иначе господарят на Немъртвите Хорди явно нямаше намерение да показва емоция в този си образ.
- И… защо… мислиш, че си достоен?
Дали щеше да мине?
- Имам петдесет и седем Сила и над тридесет ловкост. Умея да боравя майсторски с меч и има огромна вероятност да уцеля с лък от почти километър.
Никаква емоция.
Секуните се нижеха.
- Това ли е?
- Да. … И… Знам нещо.
- Всички знаем по нещо.
- …запознат съм със плановете на Носителите на Светлината!
Ето това беше. Най-силният ми коз.. как се надявах да не ми се налага да го използвам.
… усетих, че съм стиснал дръжката на меча. Дано това не е нещо чупливо в истинският свят.
- Нима?
- Да.
пауза
- Те не ползват стратегия и тактика. Тичат насам-натам с надеждата да ме срещнат лично. Но и да се случи, това няма да им помогне да ме унищожат.
Продължавам да мълча. Дано поне е любопитен.
- Върви си. Няма място за теб тук.
Зяпвам. Не мога да повярвам! Той не може… не трябва…
- Знам кога е следващата атака! И знам какво точно ще направят! Няма просто да се втурнат! Ще пратят три магьонички и четири паладина да отвличат вниманието - привидно да качат опит, избивайки призованите ти бездушни трупове, но зад теб ще се промъкнат стрелци! Аз…
...Опа.
Мамка му! МАМКА МУ!!! Проиграх единственият си коз! Сега няма да има никаква полза от мен… Едвам не извадих меча и не си отрязах езика.
Добре че в играта такива неща и да искам не мога да го направя.
Той ме гледа. Предполагам. Може би изпитателно.
- Какво би наравил на мое място?
Аха… все пак имах шанс. Май щеше да ме поизпита малко…
- Стрелците са доста добри. И могат да се настанят където си искат. Освен това могат да развалят магии, така че твоят Щит няма да те спаси. Значи…
Той чака. Изобщо не е помръднал. Воля ли демонстрира, или слуховете, че влиза без костюм са верни?
- …та… мисля, че ти трябват стрелци да ти пазят гърба. Поне петима, разположени така, че да са невидими за врага. Добър стрелец като мен би могъл да види нападателите с елфическа магия и да отвлече вниманието им докато някой друг фвърля огнени топки срещу оная пасмна.
Изражението му е каменно. Имам чувството, че ми се смее някъде на половин свят разтояние.
- А защо просто не ги видя сам с очите на някое зомби и не пратя поливината си войници натам? Дори и два скелета ще се справят със орда стрелци?
- Може би. Но един от стрелците е майстор-магьосник, оборудван с лък. Никога няма да познаеш кой, така че не би могъл да го обезвредиш преди немъртвите ти марионетки да се разпаднат на прах. Споменах ли свитъците, с които могат да върнат обратно в нищото скелетите ти?
Дълга и продължителна пауза.
- Кажи ми паролата си.
Зяпвам. Това е… това е нещо немислиомо! Все-едно да беше поискал да се самоубия.
- Ако ме предадеш, знаеш какво да очакваш.
Тъжно… тук всичко изгежда истински, и се чувствам празен след като бавно произнасям паролата си.
И това е. Май вече съм в отбора на лошите.
Дано жертвата ми си заслужава… обичам си героя.
… какво говоря? Дано това НЕ бъде саможертва!

Спряхме атаката. Аз сам помлях два стрелеца, преди да ме усетят – единият беше магьосника – а Михо-сан използва някакво непознато за мен заклинание за да прати в небитието паладините и магьосничките. Атаката бе по-слаба, отколкото я бях изкарал пред Михо-сан, но той се направи, че това няма значение. Тази битка така или иначе ми донесе доста опит, плюс това вече съм далеч по-уверен с лъка.
Е, добре съм дошъл при Михо-сан
Той продължава да мълчи.

През следващите няколко месеца ни нападнаха още два-три пъти, и веднъж за малко не ме убиха. Останах на само няколко капки живот, ако той може да се измерва в това. Едвам се довлачих до общият сандък… моите лекуващи елексири бяха свършили, а ми трябваха спешно.
Михо-сан само ме гледаше. Не ме излекува, при все че можеше.
Но все пак той бе омагьосал меча ми, когато кръстоносецът и убиецът се нахвърлиха върхо ми. Може би му пукаше?
А може би просто искаше част от опита, който щях да получа.
И все пак съм жив. Победихме.

Мисля, че вече се говори за мен в Кралството. Хубаво, това и целях. Напднаха ни някакви глупави недоносчета, по-слаби от мен преди да се присъединя към Михо. Бяха обаче доста добре въоръжени като за начинаещи. Щитът на единият бе по-добър от моят!
Михо-сан не взе нищо от предметите, така че аз се оборудвах. Което не ми трябваше щяхме да продадем, а и торбата ми беше неестествено лека.

Как се бяха сдобили с такива играчки?

Една нощ Михо остави някави тъпи прилепи да пазят лагера, седна, изтъка твърде странен щит, през който нищо не се виждаше, и престана да мърда. Или поне аз така си помислих. Сигурно беше излязал да се занимава с нещата, които праят хората отвън Играта.
При мен още не беше време за сън, а и не вярвах на тия скапани прилепи, и останах вътре.
Седях си, ровех се с някакъв клон в земята (поне така изглеждаше в съзнанието ми), и се чудех дали ако аз си мисля, че има ров, наистина ще е така? И дали другите компютри ще го виждат?
И тогава долетя една стрела. Странно, но не се удари в бялата сфера на Михо-сан.
А в моята броня.
После я последва втора.
Осъзнавах, че това унищожава жизнените ми сили. И макър че те бяха нарастнали доста в последнияте няколко месеца все още не бях непобедим. Още две-три стрели, и щях да съм труп.
Добре поне, че стрелящият явно не беше особено добър стрелец. Следващата стрела ме пропусна, докато тичах към скритият в сенките нападател, а тази след нея бе изцяло неутрализирана от защитното ми облекло.
Мислех си, че съм срещу някакъв слабак, и дори не заплетох заклинание, което да ме подкрепя по време на битката.
Груба грешка. Когато най-накрая видях врагът си, той се оказа брадясъл рицар с омагьосана броня и светещ меч. Явно беше използвал лъка колкото да ме накара да се отдалеча от защитата на Михо-сан.
По дяволите!
Блокирах две атаки, преминал изцяло в защита. Нямаше да издържа това дълго, но поне засега вършеше работа. Опитвах се спечеля малко време, в което да изплета едно-две залинания. Щяха да са ми нужни.
Първата магия бе готова. Не ми се рискуваше - бях заплел проста и бърза защитна магия. Той не можеше да я неутрализира.
Започнах да подготвям съзнанието си за някое по-могъщо дефанзивно заклинание, когато дойде първият му точен удър.
Изтръпнах целият. Вероятно всяко косъмче по тялото ми се беше превърнало в малко стърчащо нагоре копие! Той ползваше някакъв меч, зареден със силата на светкавицата…
Бях отчасти парализиран, и категорично нямаше да мога да довърша заклинанието си.
Ставаше лошо. Следващият удър дойде докато още бях замаян, и нанесе доста голямо поражение. Той се готвеше да удари пак, този път мушкайки, и това щеше да е краят.
Но така и не успя. Май Михо-сан се беше събудил или наял крайно време беше. Както и да е, рицарят се изцъкли и замръзна насред движението си. Може би беше парализираща магия, може би беше обикновена приспиваща. И в двата случая не ми се щеше да го убивам, за това прибрах оръжието си в ножницата, и набързо пребърках тъпата консерва. Нямаше много пари (или просто способностите ми на крадец не бяха достатъчни), но пък в ръката ми се озова някаква гривна. Направо в главата ми се появи знанието, че тя увеличава физическата ми защита с три (ЦЕЛИ ТРИ!) точки, което никак не беше малко. За това пък трябваше да съм на страната на доброто и да имам доста по-високо ниво т настоящото ми.
За това отидох при Михо и му я подадох. Без да казва нищо, той си я сложи. И после, след секунда размисъл, ми подаде някаква друга. Беше точно като за мен – увеличаваше способностите ми да боравя с лък и ме правеше почти невидим в мрака.
Сега моят спътник и водач сияеше като бронята на рицаря… както преди малко светеше бронята де.
В този момент обаче боецът си възвърна способността да се движи.
Мислех си, че имаме поне половин час!!!
За щастие той май изпи някакъв елексир и побягна. Михо като че ли плашеше всички.
Чак по-късно се усетих, че гривната му можеше да се използва само от добри персонажи. Ако някой “лош” се опиташе да я сложи на ръката си, тя щеше да се разпадне. Неутралните като мен просто не могат да я ползват.
Странно.

Днес разбрах къде отиваме всъщност. Бяхме прекосили Великата Алгарска Степ, и бяхме пред планините Маунтаинс. Нещото, което търсеше Михо беше отвъд тях, в някакъв изоставен храм.
Вечерта спряхме в някакъв хан в полите на планината. Михо плати за себе си, а аз използвах уменията си за да отмъкна малко злато. Настаних се и изчаках Михо да излезе от играта.
Тоест, изчаках около три минути, заслушан в тишината (звуците не са от достоинствата на тази игра – освен ако няма пряка ПРИЧИНА да ги чуваш – да речем какво се говори в механата не се чува на горният етаж.)
И Михо не чу как излязах от стаята и слязах по стълбището. Ако изобщо беше в мрежата.
Там долу постоях известно време, оглеждайки посетителите. Воини, амазонки със стоманени погледи, магьоснички, кръстоносци и даже крадци като мен. Почти всички бяха с някакви тела сякаш от плакат-реклама на играта, между другото. Скука.

А! Това търсех – бард. Подрънкваше на някакъв старовремски музикален инструмент и пееше за геройства и битки. И за Михо.
Настаних се при него, и поръчах на едно от момичетата халба еил. Щеше да ме разсее малко, но имаах нужда от едно (рисувано...) питие. Тази кръчма ми действаше на нервите.
Изчаках бардът да свърши, подхвърлих една-две монети (които ловко бях взел назаем от кесията на варваринът до мен), ръкопляснах един-два пъти, и преминах към изпълнението на плана си.
- Хей, бард! Какво можеш да ми кажеш за Михо?
Той ме изгледа, поръча ейл и попита защо ми трябва да знам.
Не чаквах такъв "отговор". Да му се не види, не ми върви.
Излязах от вируалността и всичко стана на квадратчета. Неприятно, но така имах повече възможности. Като да речем, можех да поискам личен разговор на четири очи.
Той явно се изненада на предложението, но все пак прие.
Гледаше ме въпросително. (Това е типично за бардовете – да изразяват мимика и във виртуалността. Но така или иначе умееха да пишат доста бързо, защо да не направят образите си реални?)
- С какво може да помогне на нощен Елф като вас един скромен бард, тъмни братко?
- А може би АЗ мога да ти помгна?
- … Може би (полуусмивка). Не ще откажа помощтта Ви, ала сърцето ми се плаши от грешната мисъл, че ще искате в замяна нещо, що беден бард кат мен не ще може да ви предложи… (оставя изречението да виси)
- Не искам в замяна ТВЪРДЕ много, барде.
- Разбира се, разбира се! (успокоително) Таквиз мисли не са и минавали през старческата ми кратуна! Но нека не разсейвам с глупостите си възвишеният Елф, който така благородно ми предлага услуга!
Какво пък, и аз мога да се усмихвам!
- :-) Знам какво ще предприеме Михо.
- Ала истината е различна за всиччки, милорд, и макар, че със сигурност възвишен Елф като вас знае точно плановете на Михо, той може да ги промени в последният момент?
- Не мисля. Аз съм Ikelarion.
Сигурен съм, че беше забелязал името ми и без да му го казвам. То светеше над главата ми, по дяволите!
Да видим обаче как ще реагира след като го казах.
Или може би не беше чувал за мен?
Малко вероятно, той е бард все пак.
- … Милорд, мнозина са носителите на това име след като разчуха се подвизите на тоз славен Елф, що броди с Михо и неговата дясна ръка е.
- Не вярваш, че това съм аз?
- Но разбира се, че ви вярвам с цялото си сърце! Ала един Бард едва успява да събере достатчно злато, че да просъществувава още един ден. И ако не вярват на думите ми, да загина съм обречен.
Очаквах го. И не съм неподготвен.
Извадих нещо от дълбоката си торба, и го показах на барда. Беше пръстен.
- Виждаш ли това? Познай чие притежание е!
Пръстенът светеше с пусираща зелена светлина, но всъщност когато го извадих залата потъмня… поне за двама ни с барда.
- Прътсенът на Лазурният Принц! (бардът се ококори)
- Да. Сега вярваш ли ми?
- Ни за миг не се съмнявах в правотата на думите ви, Велики Свят Елфе! Та самото Ви пристствие озарява таз пропаднала кръчма като…
- 3n0f! Сега ТИ слушай!
Обясних му накратко къде отиваме с Михо. В замяна исках малко – да разгласи това на колкото си може повече пътници и други бардове. И в други села и градове. Той с радост прие.
Изоставих го и тръгнах към храма на светлината. Със стотината златни монети, които бях отмъкнал от барда смятах да си купя лекуващи отвари.
Не обичам подмазвачите.
А той и без това имаше няколко хиляди златни монети.

(край на част1)