Де Вор / Фен клубове / Фентъзи

За да дам тон, ще цитирам един пасаж, който илюстрира донякъде мирогледа на това, което преди 3-а книга считахме за Де Вор - копието му. Доколко мислите му важат и за оригинала от чийто гени и спомени е изградено обаче, не е сигурно. : )

"По това Мах и джу тун ву много си приличаха. Никой от тях не осъзнаваше каква роля изпълнява. Или как го угояват, само за да го заколят. Защото това беше крайното им предназначение в живота. Да ядат лайна и да хранят другите. Джу тун ву - да храни мей ю джен вен, или субчовеците от Града, а Мах - по-фино и по-вкусно месо - да храни самия него.

Засмя се. Да, Мах, смятам да те изям. Да направя от черепа ти купичка за ориз и да пирувам с мозъка ти. Защото така стоят нещата в този наш малък свят. Човек човека изяжда - и така е от време оно.

Когато се приближи до транспортьора, забави крачка - оглеждаше се дали няма да забележи нещо нередно. След това се пъхна доволен вътре и остави лейтенантите си да се качат във втората машина.
Веднага седна, закопча ремъците и машната рязко се издигна нагоре, още преди напълно да затвори вратата - пилотът следваше дадените му по-рано инструкции до буквата, за да отстрани всякаква възможност за преследване или засада.

Щом земята пропадна полу, той се усимхна, като се сети за равнеството, което бе построил наум. Да, всички те, до последния, бяха животни-мръвки, включително и той. Но той можеше да мечтае. О, да, можеше да мечтае. И в мечтите си ги виждаше - много по-изящни и чисти зверове, всяка следа от тлъстина и грубост - изкоренене от природата им. Високи, стройни създания, изваяни като стъкло, ала твърди като стомана. Създания от лед, проектирани така, че да преживеят и най-лошото, което би могла да излее срещу тях вселената. Оцеляващи.

Не... Нещо повече. Наследници.

Разсмя се. Това беше то - името, което търсеше. Наследници. Записа думата в импланта на китката си, после затвори очи, отпусна се и остави главата си да падне назад.

Да. Наследници. Но първо трябва да унищожи онова, което им пречеше да се появят. В това Цао Чун е бил прав. Новото не може да възникне, докато съществува старото. Неговите населдници не можеха да се възправят в целия си ръст в този смачкан малък свят, изграден от нива. Значи старото трябваше да си отиде. Нивата трябваше да бъдат изравнени, стените - разрушени, вселената отново да се отвори. За да могат те да просъществуват. За да може всичко да тръгне пак напред - напред, към крайната цел: абсолютен контрол на съзнанието над материята. Само тогава можеха да спрат. Само тогава можеше да се стигне където трябва.

Потрепери. Товбе беше неговата мечта. Да ги накара да възникнат. Създанията от лед. Създания, които пръвъзхождат самия него. Каква по-прекрасна цел би могла да съществува? Каква по-прекрасна цел?"

"И в мечтите си ги виждаше - много по изящни и чисти зверове... Създанията от лед."