За съдбата и хората



    Вървя по улицата. Вървя и си свиркам. Ново хилядолетие ли?

Ха! Ха! И отново Ха! Хората са си хора, независимо кога и къде живеят.

Мислят (по-точно представят си, че мислят), чувстват (и това е под 

въпрос), живеят (то нашето живот ли е? По-скоро вегетират). Раждат се, 

умират (по това нямам какво да кажа). И всички те мислят, нещо (някой)

управлява живота им. Глупости! Пълни глупости! Хей, хора порастнете! 

Няма съдба, няма случайност. Всеки сам определя живота си. Няма приказни

феи, размахващи пръчици, няма дяволи, няма съдба...

    Хората ужасно много си пада по това да усложняват живота си. 





                           За сърцата.

Забързани хора се разминават по улиците. Бързат винаги бързат. 

Забързани, безлики.

    Защо хората губят лицата си? Губят сърцата си?.. май никой не може 

да каже. 

    А те сърцата не се губят ( в природата нищо не се губи), а само 

изпадат и се вкаменяват. А аз вървя по улиците и ги събирам.В моя град 

има много изгубени сърца, самотни, тъжни, лежат на паважа и чакат някой

да ги намери. Хората забързани ги подминават.

    Тогава идвам аз. Навeждам се и ги прибирам. 



                          И за камъните.                                

Камъни. 

Навсякъде камъни. 

На където и да се обърнеш камъни.

Хoрата издигат стени, за да се пазят един от друг.

Заключват болката вътре в сърцата си. 

Тя бавно потъва и отравя душатa.

Оглеждам се.

Вече няма хора с чисти души.