-----------------Чиста победа--------------------------------







Над замъкът Хард-еил-ару проблясва мълния. Тя се явява в унисон

с настроенито ми и ако някой би могъл да погледне зад качулката

би се уплашил не на шега от зловещата и подигравателна усмивка,

която се заформя тънко на устните ми. Една небрежна и ехидна 

усмивчица изразяваща всичко за всеки и предвкусваша предстоящото.

  Крепостта е непристъпна, но това не се дължи на безчислено 

войнство, което да приютява, а на географското и (абе не точно)

 положение. Замъкът се намира на границата между две реалности 

и е отместен във времето с едно хилядолетие. В момента съвсем не

е лишен от армия и тя никак не е оставяна да бездейства. Във 

вътрешния двор кипи трескава дейност. Черното войнство е подгот-

вяно от цял месец, а аз лично тренирам бойците в тънкостите на 

фехтовката по европейски маниер. Времето не ми достига (това е 

първия и най-важен закон на вселената) да преподавам всички 

стилове, но това не е и нужно. Моите бойци са обучени перфектно

и сами по себе си истински бойни машини, те не знаят що е това

пощада, движат се светкавично като гепарди и убиват мълниеносно

със скоростта на нападащи кобри. Врагът обаче се бие главно с 

европейски оръжия - сабя, рапира, прав меч, тежка и лека броне-

защита, щитове и един добър водач от моя ранг не би пренебрегнал

всяко предимство, което би могъл да си подготви предварително. 

Като говорим за предимство... 

  Всички остриета, с които разполагаме са закалявани предварително 

с трижди прокълнато семе и са топени в немъртвите води на Стикс, а

за капак са намазани със смъртоносна отрова. От тях се носи съвсем

не въображаем полъх на смърт и лудост и всяко острие е вече 

многократно прокълнато и притежава своя собствена форма на 

съществуване (няма да го нарека живот, защото не е).

  Не е важно как си спечелил, а да го постигнеш. На това съм учен,

това умея и това прилагам. Историята винаги се е пишела от 

победителите и определено е доста различна от сладникавите балади

на разните там бардове и менестрали. Платени курви това са те! Ти

си плащаш за труда им и получаваш услугата под формата на песни и

балади - "геройски подвизи". Ако държиш после можеш да заемаш и

съответната "героична поза", докато дамите те обсипват влюбено с

 огнени погледи - твоя воля. 

  

  Да не се отплесваме в подробностите, а да се съсредоточим в 

настоящето, което се проявява под формата на малка частна война, 

която е планирана да приключи с един последен и решителен удар. 

Фаулес виктори би казал един мой добър и стар познайник, но да не

избързваме... 

  Малките, ограничени войни се печелят с малки, частни армии и аз

вече съм разрешил този проблем. В мое разпореждане са силите на 

замъка и тридесет нинджа плюс моята скромна персона. 

  Като опитен шахматист аз нареждам предварително фигурите на 

дъската и претеглям мислено стойността им, преценявайки какво от

войската ще мога да жертвам и откъде може да се появи заплаха. 

Първо ние, после е враго о:)

  Силите на замъка са няколко призрака и стотина немъртви. Много

подходяща компания за пушечно месо, прикритие и логистика. Това

са моите пешки. Втората ми вълна е хомогенен отряд от тридесет

нинджа - офицери и моята скромна персона, която трябва да остане 

жива на всяка цена и това ме прави цар. 

  "Пешките" на врага не са известни, но се предполага, че ще са 

малко на брой, понеже разчитам на елемента внезапност. Атаката ще

е наша и противникът трябва да бъде хванат неподготвен и дезорга-

низиран. Мислено нареждам втората неприятелска линия срещу моята

и умът ми внимателно анализира подробностите и взема под внимание

уменията и странностите на всеки от компанията. За сега няма да

споделям тези си съкровени мисли, а ще си ги запазя за лична кон-

сумация...









Заемам мястото си в краката на господарката. Там е мястото където

ме обладава силата и аз се превръщам в това, което съм - някой,

с когото не бихте си пожелали среща за нищо на света.

 Приклякам от силата на връхлитащите ме енергии и тялото ми се

разтърсва от мъчителни конвулсии, умът ми отново е подложен на

изпитание и ме напада вълната на спомените. Отблъсквам я, но тя

ме примамва и утешава, нежно ме зове и облекчава, докато я оставя

да ме обгърне и да вземе своето...



  Бях млад, бях способен и горделив, силата на тялото и духа ми 

нарастваше необикновенно бързо и аз горях от нетърпение да я 

демонстрирам и налагам. Големи бойци се валяха в прахта под мен,

а пътят ми през времето се изразяваше в търсенето на достойни

противници и тяхното елиминиране. Станах неподвластен за

законите на живота и смъртта и това бе отбелязано със златни букви

в книгата на смъртта.. Вятърът нашепваше името ми със стон на

обреченост, земята пъшкаше под стъпките на преследвача ми,

води те на реките се отдръпваха от нозете ми, а огънят от 

диханието на демона, който врагът ми яздеше, пърлеше космите

по врата ми. Четирите елемента се отказаха от мен, книгата на

живота ми бе прочетена, а пратеникът на смърта бе призован и

изпратен за душата ми. Остана ми петия елемент - хладната 

стомана, моят последен приятел, моята последна преграда между

мен и пратеника. Дъхът му бе обреченост, докосването разложение,

погледа бездна и унищожение, а уменията му черна смърт... 

  Накратко аз оцелях. Схватката продължи до сутринта, а аз го 

накълцах на дребни, мърдащи парченца, всяко още шаващо и 

продължаващо да се стреми към моето унищожение...

  Тогава си го получих за първи път. Шокът от преживяното още

кънти в ушите ми, а мощен боен чук кове по възприятията ми, 

докато две реалности се сливат, а аз глупакът заемам мястото на

този пред когото отказах да падна. Побеждавайки го аз бях 

удостоен с височайше внимание и получих своята награда

-наказание. Бях се намесил в естествения ред на нещата и бях

осъден от боговете да стана новия пратеник. От тогава ме 

познават под много имена, но това е само кич, храна за егото.

 Аз съм този, който се праща да свърши мръсната работа. През

вековете различни хора придобиват, учат, крадът определени 

способности, с които се предпазват от поражението на времето

и вече сами започват да тежат в етера и да нараняват егото 

на боговете. Те са моята болка, моята специялност, превръщат

се в моя плячка и храна за лешоядите. Аз съм статуя от мрамор в 

краката на своята господарка - богинята на смъртта, но когато 

се  налага, когато някоя мерзка душица нанесе своето оскърбление

по волята на господарката колоната от мрамор оживява и нечий

кошмар се превръща в реалност...



 Кошмарът бавно се надига от пода. Сега е някак по едър и 

издължен, зад очите му се спотайва мракът и той изцяло е 

обладал образа си. Волята му прониква в умовете на хора и 

зомбита, времето този капризен фактор откликва на финната му

настройка и замъкът се материализира в нашето време-пространство.

 Портите се отварят и черното войнство се изсипва навън. Няма

звук на фанфари, нито марш на барабани, нито един пряпорец не 

се развява гордо над прокълнатите остриета. Тиха и смъртоносна

е армията на смъртта, нейните редици не знаят що е пощада, 

неживите и войни не изпитват страх от смърт, защото бойците

и са потопени в самата и същност. Четири призрака кръжат над

войните и присъствието им внушава ужас и обреченост. Всеки

нинджа в своето черно облекло е малко копие на самата смърт.

  Ние идваме - първият ход е наш!

/Ако някой е усетил тука тръпка ще съм доволен :P/



 Разсъмва се, походът ни продължава вече два часа и е на път да

стане монотонен. Развличам се като гледам първата редица на

зомбитата. В нея се придвижат с отсечени движения и две тела,

които доскоро принадлежаха на мои "пресни" противници. Едър

силует с квадратна брадичка и невзрачен човечец топуркат рамо 

до рамо с изцъклен поглед, а на мен ми е приятна мисълта, че 

мога да издевателствам над телата им, след като лично съм се

погрижил за душите им.



 В този момент първата редица немъртви излезе изпод контрола ми.

Телата рязко се сринаха на земята,където бяха обхванати от сини

пламъци и след минута бяха вече само вековна пепел, разнасяна от

вятъра. Изпратих бързо мисловен импулс към отряда да спре и

да се групира в каре, докато съзнанието ми претърсва местността и

подготвяше енергиен купол около нас. Докато пепелта от труповете

падаше на земята ние вече бяхме групирани в компактна маса, шито-

вете ни бяха плътно долепени, а два реда пики зловещо стърчаха в

прорезите между и над стената от щитове. Нинджа се пръснаха във

верига по двата ни фланга, като всеки от бойците приложи един от

седемте начина да изчезнеш.Невидими са, но са там и само аз на

мисловно ниво имах бегла представа къде са.

 Стъпил съм на набързо скалъпена платформа от голям продълговат

щит - римски образец, крепен от четирима немъртви и съм разперил

ръце в мрачен призив. Онзи който ме предизвиква е заел малко хълмче

обрасло с "проскубана" кория на около два километра от нас в посока

изток. Волята му бе изградила стена пред нас, а енергиите в нея

светеха в нюансите на живота. Тъпо, но ефикасно! Моите мъртъвци се

движеха посредством низши духове, които командваха телата им, подоб-

но на марионетки, а на върха на пирамидата стоях аз - този който

заповядва на духовете. Допирът с "живата" енергия бе 

"дематериализирал" духовете, тоест бе унищожил "връзката", която

частично ги проявяваше тук на земята, след което заклинанието бе 

възпламенило водорода в телата на отдавна мъртвите хора.

 Погледнах към купчинките пепел и свъсих вежди, оставих гневът да се

налее в мен, подхраних го със злоба и пратих волята си на изток.

 Разпознаването бе кратко и болезнено - там на хълма, изправил снага

и обкръжен от ореол на сила стоеше срещу мен "Господарят на тайния 

пламък".

  - Махни се от пътя ми! - телеизрекох аз.

  - Решил съм да застана между теб и приятелите си - отговори Сивия.

  - На чий път си мислиш, че заставаш нещастнико? - почерпих сила от

гнева си, но бях респектиран.

  - Поредния новоизпечен некромант. Ще съм доволен, че съм премахнал

едно зло, накърняващо лицето на земята - долових отсреща.

  - "Кога твоята мъдрост се превърна в старческо безумие"?- подразних

 го с неговите слова. Знаеш ли срещу кого си се изправил безумецо?

 Усетих болката някъде около дясното слепоочие и се заех да 

стабилизирам концентрацията си. Дотук с преговорите...



  Завъртях наметало около торса си и ноща в него се разгърна, придоби

плътност, насити се и пое трите светкавици, пратени по мен - на стъпка

от тялото ми, енергията в тях бе поета и неутрализирана. Почерпих 

сила от кладенците на мрак, посети в мен, допълних ги с волята си и

скочих от щита. Докато бях във въздуха зад очите ми се насити мракът и

там някъде се спотайваше смъртта. Когато дясното ми стъпалото докосна

земята се разнесе грохот и бучене. Пред палеца на крака ми, земята се

сцепи и пропука - пукнатината с огромна скорост се понесе на изток, 

разширявайки се и променяйки географията по пътя си. За нещастие оня 

се усети навреме и задейства заклинание за левитация. Сега прехапал

устни от яд го наблюдавах как каца на ръба на новопоявилата се пропаст.

А щеше да му тича да е на дъното - под тонове скали и пръст. Можеше да

ни спести и едното погребение, но явно му липсва моята практичност :P



 Приридните катаклизми наоколо доведоха и до някой неочаквани неща.

Из зад близкия хълм се разцвилиха коне, последвани от цветисти ругатни

и комплименти към роднини по първа линия.

 - М да... - взе да ми просветва за какво става въпрос. Обобщава го

една класическа и поизтъркана дума - засада.



  На хълма скоро се появиха двадесетина герои, накачурили по себе си

маса скрап и лъщящи от метал и благородство - от тук го надушвам.

 А на тези любители на конете и метала май им викат рицари :P

 От запад се показа един уморен отряд пехотинци, тридесетина и водени

от юначага със свален и носен в ръка шлем. Ефрейтора май се опитва да

изтъкне факта, че е още жив или пък смята, че трябва да види по-добре

слънцето - за последен път ще му е. Грозен белек от шурикен (звезда

за хвърляне) се проточва по челото му и спира в основата на носа му.

 Явно е повел прехвалените си бойци към тяхната всеобща погибел 

- тигри ли бяха, леопарди ли?  

 

 Планът на противника ми "просветна". Трябваше да бъдем 

ударени от две страни и притиснати в заклинанието стена, което да

им свърши мръсната работа. Една интерпретация на класически боен

план при който противника се притиска към река или неудобен релеф,

където се подлага на сеч. "Няма място за отстъпление" - имаше един

филм на времето... По време на атаката техния магьосник просто тряб-

ваше да ме задържи и ангажира, докато те стигнат до мен със стомана,

през труповете на бойците ми.



 Натискът в съзнанието ми се усили - знак, че планът се прилага в 

действие. Почерпих нова енергия, подкрепих волята си я хвърлих на 

изток. Силата ми едва успя да се противопостави на засилващия се 

планомерно, отсрещен натиск. Вбесих се, почерпих сила от гнева си,

подкрепих я с мрак от дълбините на самата си същност и ударих отново.

 "Минахме на секънд левъл" би казал Слай Сталоун, а моята цинична

природа би се ухилила в отговор, но отсреща не ми останаха длъжни и

ударът който поех ме разтърси целият, а вселената около мен вече 

премина в хаос. Бяхме само аз и той воля на воля и същност срещу 

същност, сила налагаща се над сила.

 Единият щеше да победи и другият да падне, след победеният нямаше да 

остане нищо - пълно заличаване.

 Волята му бе скала а силата титанична. Натискаше и мачкаше, в опита

си да "изяде" съзнанието ми. Задъхвах се и волята ми се размиваше, но

бях доволен. Той беше хвърлил всичко, целият си ресурс от воля, сила,

същност и умения с едничката цел да ме смачка и вече не можеше да

прекъсне контакта. Той беше вече наш...

  Когато казах, че мъдроста му се е превърнала в старческо безумие имах

нещо в пред вид, не бях голословен, защото всъщност 99% от тези, които

обиждат егото на боговете всъщност се занимават с магия. Не бях някакъв

велик магьосник, но през вековете бях унищожил стотици от тях. Хранех се

с душите им и танцувах над телата им, защото не съм сам - имам си таен

съюзник.

  Отворих съзнанието си превръщайки го в проводник на онази воля зад 

него, на чиито дела аз съм само прост изпълнител. Лош ден за сивия, 

днес щеше да мери волята си с тази на един бог, а моята персона щеше да

е едничкия свидетел на сблъсъка. Извадих една кутия с цигари - не пуша,

но за случаи като този  си нося :PPP

 Демонстративно извадих една цигара, заех героична поза, задържах дима и

бавно го издишах на талази. В мига, в който недопушеният фас изхвърча от 

ръката ми и докосна земята, една сива дрипа - парцали без съдържание се 

свлече на земята и една окаяна душа надаваше последния си писък, докато 

бе изтръгвана и оковавана в подземния град, а една камбана гръмна и

оповести прокълването и падението на една стихия... 





  Бях вече изцеден и концентрацията трудно ми се отдаваше, но имах 

недовършена работа, така че върнах духа в тялото си и се заех с

належащите неща като оцеляването например...

  Нападателите изобщо не се бяха щадили, опитваха да се доберът до мен 

и в кърваво меле бяха разбили стената от щитове. Немъртвите обаче не 

познаваха страха или умората. За да ги надвият живите трябваше да ги

посичат на парчета, обаче рицарите бяха дали кървава дан и за този си

частичен успех. Битката излизаше извън контрол и се разпадаше на 

множество малки схватки и мелета.

 Конете се бяха оказали неизползваеми - плашеха се от зомбитата и всички

се биеха спешени. Вече на два пъти кръстосвах меч с откопчили се от

бойците ми противници и два пресни трупа попълниха нарастващата камара.

Третият път беше по сериозно. Нападателите се напънаха и отвориха коридор

на двете дами (Лейди и Фокс), които идваха към своя кавалер. Тежката 

рапира и оголената сабя ми говориха, че едва ли ще ме канят на танц. 

Прецених, че битката е навлязла в удобна фаза - нямаше вече и подобие 

на боен ред, направих заклинание за левитация и се "издигнах над 

противниците си". Волята ми нареди на тридесте нинджа да се включат в 

битката и дъжд от шурикени се посипа по двата фланга на врага. Броните 

бяха първокласни и отплеснаха повечето звездички, но се намериха и петима

късметлии, ударени във визьорите или сглобките на нагръдниците - отровата

в остриетата ги усмири на бързо. Макар и ударени по двата фланга рицарите

не се отказаха от битката, виж наемниците са замесени от по друго тесто,

когато нещата загрубеят един наемник се грижи преоритетно за оцеляването

си, а не за честа си :P

 В мига, в който Ефрейтора бе изправен на четири пики, където се гърчеше

набучен като пиле на шиш, на бойците му им дойде в повече и те се разсипа-

ха по тревата, като зряло жито от чувал, а посоката, в която бягаха бе 

противоположната от бойното поле. Това спомогна за пълно обграждане на

групата самонадеяни рицари и битката за тях стана на смърт. Биеха се като

зли оси и посичаха, и биваха посичани. По моя команда зомбитата се скупчиха

в гъста маса сведоха пиките, от които капеше гъста кръв и се хвърлиха с

маса и стомана да довършат започнатото. Рицарите бяха разпръснати на малки

групи от по двама трима и така опряли гръб в гръб падаха един по един...



 Там Лейди и фокс отправяха към мен предизвикателства - да дойда и да се 

бия като мъж, докато устните им не замлъкнаха. Оръжията им бяха много смър-

тоносни срещу нинджа, но рапирата и сабята са непригодни срещу немъртвите.

Перфектни оръжия за пронизване и намушкване, но неподходящи за сеч. Тялото

на Фокс бе приковано към туловището на Лейди от една дълга пика, а прокъл-

натото острие се бе напило с кръвчицата и. Дефендър не си свърши ролята и

неоправда титлата, когато един нинджа я посече в гръб,а после я довърши с

гарота. Двама рицари - Боби и Пиво вече целите оплескани в кръв и с поло-

мени брони до последно се опитваха да се доберат до тях, но им се оказа

само честта да загинат на една крачка от лобното им място. Веселият Пиво

размахваше боен боздуган и не една кост или кратуна се озова на пътя му, 

но умората си каза думата и един меч проби защита му и го прониза над 

нагръдника. Боби плетеше сложна плетеница във въздуха със своя прав меч

и сечеше остриетата на жадните за кръвта му пики. Един нинджа го издебна

и му издуха облак отровни стрели във визьора на шлема - гърчовете му не 

бяха от най-приятните, къде предизвикани от отровата, къде от факта че 

бе стъпкан от биещите се. Една амазонка се би особено ожесточено с копие

а после когато бе изтръгнато и с меч. - Другарката Дейви бе дошла на 

"екскурзията" заедно със своя "клас" и споделя удоволствието да бъде 

посечена от меч. Амбър се бе облякъл в черно и сребърно, но "едната му 

сребърна роза" днес не бе в състояния да победи злите сили. Оказах му 

лично честта да кацна зад него и да го посека в гръб, а очите му още 

ме гледат очудено и питат - ЗАщо? Паднаха и други от "клуб Камелот",

но ще бъда милостив и ще ви спестя подробностите. Стига ви да знаете,

че телата на всички, които умряха, бавно се изправиха и с клатушкаща

се походка, се затътриха след мен към замъка, а редиците им попълниха

тези на немъртвите...



 Привечер е, това е последния залез, който ще наблюдавам за дълго време.

С настъпването на мрака аз ще бъда отзован, а мраморът ще запълзи по

тялото ми. Папкайте и слушкайте да не ме пратят и за вас...


             
             
             Съдържаниет е скрито
             
Влезте за да го видите 





                                                     /Ваш VampKiller/









П.П.

От време на време и лошите трябва да печелят за разнообразие.



Обяснения:



Това с цигарата си беше долно плагиятство от моя страна, но 

се съмнявам, че много от вас ще го разберат. Малък подарък

от моя страна за феновете на Зелазни чели "Лудия жезъл":)