Снощи по Discovery даваха едно твърде интересно биографично филмче за Дж. Р. Р. Толкин и книгите му. В него бяха изнесени няколко интересни факта, които лично аз не знаех. Чували ли сте например, че няколко години след публикуването на "Хобитът" през 1937 г. Толкин е завършил "Силмарилион" и го е дал за публикуване? Издателят му (мисля, че името беше Ъруин) е отказал под предлог, че книгата не става за публикуване. Поискал е още книги за хобити и след 12 годишен труд Толкин му е дал една - "Властелина на пръстените". Ако издателят беше публикувал "Силмарилион" тогава, никой от феновете нямаше да види LOTR и твърде малко хора щяха изобщо да са чували за Толкин, защото според самия него целта на целия му труд е бил именно "Силмарилион". Това не са мои разсъждения, а коментари на биографи на Толкин.
Друг тънък момент, засегнат във филма, бяха женските образи в книгите на Толкин. Те са твърде малко и им липсва дълбочина. Това произтича от биографията на писателя, който е имал твърде малък опит с жените. Практически единствената му любов е Идит, в която той се влюбва още на 16. По това време тя е била на 19. Забраната на настойника му не му позволява да общува с нея до навършване на пълнолетие. Когато Толкин навършва 21, той изпраща на Идит писмо с предложение за брак. Тя му отказва - сгодена е за друг. Тогава той зарязва всичко и заминава при нея. На новото предложение, този път направено очи в очи, тя не устоява и става негова жена за цял живот. След смъртта на Идит през 1971 г. Толкин е съсипан и умира само две години по-късно.
Никога през живота си той не е разбирал жените. Ценял е предимно мъжкото приятелство и това му увлечение започва още в колежа, когато създава няколко "кръжока", в които се събира с приятели. На тези сбирки се пие чай и се провеждат беседи за литература. Именно това е прототипът на задругата на пръстена. Годините, прекарани в окопите на Първата световна война, дават на Толкин убеждението, че дори и малкият, най-обикновен човек е способен на храбри и доблестни постъпки. Това убеждение прекрасно личи в книгите му.
Но това, на което наистина искам да се спра, са идеите, заложени във "Властелина на пръстените". Не знам колко от вас са чували, че през 60-те години на 20-ти век LOTR е станал нещо като библия на хипарското движение в САЩ, както и на Greenpeace. Това се е случило въпреки всички различия между участниците в тези движения и самия Толкин. Каква според вас е връзката между хипар от 60-те и оксфордски професор по английска литература?!?
Хипитата са виждали в пръстена и силата му алюзия с атомната бомба и властта, произтичаща от нея. В същото време Толкин твърдо е отричал да е влагал подобен смисъл в книгата си. Той твърдял, че аналогия с атомната бомба в LOTR просто няма и всичко опира до властта и изкушенията, произтичащи от нея, както и до възможностите на обикновения човек да я отхвърли въпреки всичко. Изводът, който лично аз си правя от това, е, че и съвременните фенове на Толкин търсят и намират в книгите му неща, които просто не са там, а са плод на собственото им въображение. Това идва да покаже, че "Властелинът на пръстените" е една голяма книга, която може да засегне някаква струна у човека и да стимулира собствената му мисъл. Единственият проблем е, че част от феновете на Толкин спират до там и не си правят труда да продължат нататък. Защото освен LOTR, съществуват десетки или дори стотици други книги и писатели, които не само са способни на същото, но го правят по-добре. Дали подобно самоограничаване е вредно и за някой друг, освен за прилагащия го върху себе си? Мисля, че да. Защото фанатизмът е опасен във всичките му форми. Какво ще кажете, драги фенове на Толкин? Вие лично чувствате ли се фанатици? Само преди да отговорите, припомнете си от къде произлиза самата дума фен.
P. S. Както отбеляза Gandalf, биографията на Толкин дава основание той да бъде наричан книжен плъх. Целят му живот преминава сред книги и думи. Друг е въпросът кой какъв смисъл влага в това определение, но аз лично не мисля, че в този случай книжен плъх е обида.
Adversus solem ne loquitor.
|