|
Понеже напоследък в този форум предимно се псува, реших малко да пораздвижа нещата в положителна посока. Това вече го пуснах във "Фантастика", но там са дали мнение твърде малко от пишещите във "Фентъзи" и затова ви моля да кажете какво мислите. А може даже да ви е интересно. Ето:
- Дръжте грабителя! – десетникът от личната гвардия на Василевса викаше колкото му глас държи. Марко се обърна – преследвачите почти го бяха застигнали. Той се затича отново, но тъкмо когато се канеше да свие в някоя от тесните улички, се блъсна в непредпазлив минувач, ножницата на сабята му го препъна и той се търкулна зрелищно. Тълпата се беше отдръпнала от двете страни на калдъръмената улицата, за да направи път на стражниците. Позлатените им брони бяха тежки и неудобни за бягане, но усилените тренировки си казваха думата и точно в този момент първият от войниците скочи върху Марко, опитвайки се да го хване за ръката. Марко видя, че другите бяха поизостанали и с пъргаво движение се претърколи, бръкна под наметалото си и извади малък кинжал. Заби го точно над нагръдника на стражника, изправи се на крака и побягна отново. Почти беше стигнал до уговореното място. Още малко късмет и щеше да успее. От тази мисъл в краката му като че ли се вляха нови сили. Преброи третата улица след пазара и зави по нея. Плътните сенки сякаш го погълнаха. Уличката беше тясна, къщите бяха надвиснали от двете и страни и не допускаха дори лъчите на обедното слънце. Марко забави ход и почти спря. На мястото на срещата нямаше никого. Младият венецианец се долепи до стената, надявайки се, че войниците няма да го видят в сумрака на уличката и ще подминат. Но десетникът не беше толкова улисан в преследването, за да не забележи, че плячката му е изчезнала. Гласът му се чу съвсем отблизо:
- Разделете се по двама и проверете околните улици! Повечето са без изход и няма къде да се измъкне!
Марко постави ръка върху дръжката на сабята си и се приготви да умре с чест. До него приглушено проскърца врата. Той се обърна и видя тъмен силует, който му махна и прошепна:
- Побързай!
Марко тръгна натам, човекът на вратата го пропусна да мине и залости след него. Настана почти пълен мрак.
- Взе ли каквото ти беше поръчано? – Марко усети, че в гърба му е опряно острие. Ръката му се мушна под наметалото и потърси кинжала, но не го откри.
- Кой си ти, че да ти казвам?
- По дяволите, момче! Аз трябва да те измъкна жив от Константинопол. А сега ми дай каквото имаш!
- Ще трябва да ме убиеш, за да го вземеш. А покровителят ми не прощава на никого. Цялата византийска армия няма да може да те защити, ако го ядосаш.
- Добре, момче. Стига игрички. – натискът върху гърба на Марко намаля. Той рязко приклекна, завъртя се и хвана мъжа през коленете. Повдигна го нагоре и го удари в стената. Чу се глух удар и противникът се отпусна в ръцете на Марко. Марко разтвори хватката си и го остави да падне на земята. Мъжът тупна тежко, а оръжието издрънча на каменния под. Отнякъде проникваше слаба светлина, достатъчна, за да може Марко да различи очертанията на тялото. Той извади сабята си и я опря в гърлото на мъжа, който със сподавени стонове идваше на себе си.
- Ако доджът разбере, че си поискал да вземеш свитъка, ще си мъртъв, преди да успееш да мигнеш. А сега казвай кой си.
- Енцо Мерколи, ваша милост! Честен търговец от Генуа. Понякога върша някои услуги срещу скромно заплащане.
- Добре, Енцо. Стани бавно и без повече номера. И запали някаква светлина, че тук е тъмно като в гробница.
Мъжът стана и свали факла от стойката на стената. Бръкна в торбичката, преметната през рамото му, и извади огниво. Когато факлата пламна, Марко се огледа наоколо. Намираше се в дълъг коридор, водещ до каменно стълбище. Марко каза:
- Ти върви напред. Аз ще съм зад теб.
Енцо се обърна и тръгна по тесния коридор. Когато стигнаха до стълбището, спря:
- Под града минават древни коридори. Аз ще те преведа през тях до пристанището. Там ще те чака кораб. Когато слезем долу, не говори. В подземията всеки звук се чува надалеч.
Марко само кимна. Енцо се наведе и отметна встрани черджето, постлано пред първото каменно стъпало. Отдолу се показа дървен капак с метална халка в единия му край. Търговецът хвана халката и я дръпна силно. Капакът се отмести със скърцане и разкри тясна дупка и дървена стълба, водеща в тъмнината.
- Ти слез първи, а аз ще остана, за да затворя. – Енцо подаде факлата
на Марко, после метна черджето върху капака. Младежът внимателно заслиза по стълбата. Когато отново стъпи на земята, се намираше в подземен проход, простиращ се в двете посоки докъдето стигаше светлината на факлата. На всеки няколко хвърлея го пресичаха тунели, водещи неизвесто къде. Търговецът слезе и без да каже нищо, посочи надясно. После тръгна и Марко го последва мълчаливо. Стъпките им глухо отекваха в подземната тишина. Някъде далеч се чуваше тихия ромон на течаща вода. Пред тях се разбягаха плъхове, уплашени от светлината и от хората, нарушили древното спокойствие на константинополските катакомби. Марко усети познато замайване, мислите му се разпиляха и забръмчаха несвързано. Той направи на търговеца знак да спре. После седна на влажния под и се подготви за това, което предстоеше. Затвори очи и се опита да се концентрира върху източника на замайването. Успя да се съсредоточи достатъчно и чу тихия гласец, който сякаш шепнеше в ухото му: “Взе ли свитъка?”. Марко напрегна всичи сили, останали му след преследването и отговори: “Да, Ваше Височество! У мен е.” Гласът като че ли се засили: “Добре. На пристанището във Венеция ще те чака кон. Ела направо в двореца при мен и не спирай никъде.” Марко усети, че губи контакт. Отвори очи и бавно се изправи. Генуезкият мошенник стоеше срещу него и го гледаше учудено. Марко само махна с ръка и отново тръгна бавно по тунела.
*****************************************
Енрико Дандоло, додж на Венеция, лежеше в покоите си с празно изражение на старческото си лице, подпрян върху няколко обшити със златни ширити възглавници. Срещу него седеше пажът му, Петър, и очакваше господарят му да се завърне в изнемощялото си тяло. Гледаше го и си мислеше за великите дела, които им предстоят. Доджът беше необикновен човек, надарен с изключителна физическа и духовна сила. Беше истинско предизвикателство да му служи, да бъде негови очи и ръце, защото зад маската на сляп старец Дандоло криеше необикновени магически способности. Но по-важна от всичко беше общата им цел. Никой досега не беше превземал великия Константинопол, могъщи армии се бяха проваляли, разбити пред непристъпните му стени, но скоро древният град щеше да падне, победен от заклинания, по-могащи от тези, защитаващи каменните му зидове.
- Пиетро, помогни ми да се изправя! – доджът се беше върнал от далечното си пътешествие. Петър скочи и подхвана господаря си под мишницата.
- Открихте ли Марко, Ваше Височество?
- Да. Взел е свитъка.
Петър се усмихна доволно. Идеята да откраднат магическия свитък от криптата на събора Света София в Константинопол беше негова. Години наред беше работил, за да открие нещо за магическата защита на града, беше преровил стотици пожълтели от времето пергаментови свитъци, беше чел на десетки забравени езици, но накрая го откри. Древният свитък, пазещ тайна, стара като сътворението на света.
- Усещам доволството ти, Пиетро. Но не бързай да се радваш. Имаме още много работа. А сега се размърдай – отвън чака пратеник на Бонифаций.
Петър поведе доджа към залата за аудиенции. Отдавна бе престанал да се учудва на способността на Дандоло да научава за неща, които никой не беше му казвал. Докато вървяха по украсените с цветни гоблени коридори, Петър си мислеше за земите на предците си. Никога не беше виждал Мизия. Ако тръгнеха към Константинопол, може би щеше да успее да я зърне. Но доджът беше прав, всяко нещо с времето си – имаха още много дела за довършване. Някак неусетно коридорът премина в преддверие, постлано с прекрасен, украсен с герба на семейство Дандоло, килим. Двамата мъже стигнаха до масивната врата, която водеше в залата за аудиенции. Петър бутна двете крила и се отмести, за да мине доджът. След това понечи да затвори, но доджът му махна с ръка:
- Ела, Пиетро. Искам да си до мен. Владееш науките, но имаш да учиш още много за политиката. Трябва да видиш как Венеция ще се сдобие с могъща армия.
Петър влезе след доджа. Въпреки слепотата си, Дандоло се насочи съвесем уверено към огромния, покрит с дърворезби, трон.
- Застани до мен, от дясната ми страна.
Петър се изправи до трона. Изпитваше известно притеснение от предстоящата среща. Папа Инокентий III беше събрал за кръстоносен поход срещу Египет цвета на европейските армии, а потомственият търговец Дандоло се канеше да изнудва водачите им, за да ги използва за собствените си цели. Церемониалмайсторът на двора беше застанал пред портите в отсрещният край на залата. Той удари в земята медният си жезъл и обяви на висок глас:
- Граф Жофроа дьо Арден, пратеник на Негово Височество Бонифаций, маркизът на Монферат!
Двама лакеи в сребристи одежди разтвориха крилата на огромната врата и граф Жофроа дьо Арден влезе в залата. Беше облечен в рицарските си допехи, а от раменете му се спускаше бяло наметало с извезан червен кръст на него. Пристъпи по пътеката между двата реда колони и когато стигна до стъпалата в подножието на трона, коленичи. Дандоло завъртя глава към него, сякаш виждайки го със слепите си очи:
- Можете да се изправите. Носите ли парите?
Рицарят стана на крака и каза:
- Изпратен съм от негово височество маркиз Бонифаций Монфератски, за да помоля за отстрочка.
- Дължите още 34 000 марки! Договорката ни беше да ги доставите днес. Предайте на господаря си, че Венеция не може да чака повече!
Думите на доджа проехтяха в притихналата зала и облеченият в метал кръстоносец като че се сви под тежестта им. Жофроа дьо Арден знаеше, че всичко бе в ръцете на Дандоло – кръстоносната армия беше разположена на малкия остров Свети Никола и без венецианските кораби щеше да остане без храна и вода.
- Маркиз Бонифаций ми заръча да Ви предам, че се оставя на Вашата милост.
- Предайте на уважаемия маркиз, че имам предложение за него. Искам да нападнете град Зара. – Дандоло направи кратка пауза, но Жофроа нямаше какво да каже - Унгарците трябва да бъдат наказани. Армиите им са заети на изток, бият се с българите на Калоян при Белград. Зара ще е лесна плячка. Венецианската флота ще ви превози до там. Ще делим плячката на половина. Бонифаций може да използва своя дял както намери за добре, но ще оценя жеста, ако с него изплати дълговете си.
Графът изглеждаше съкрушен. Кимна с глава без да вдигне поглед към доджа.
- И още нещо – нека маркизът отдаде дължимото уважение на верните си венециански съюзници и следващият път сам да се появи в двореца ми. Сега вървете!
- Ваше височество! – рицарят се завъртя на пети и, възвърнал уверената си стойка, излезе от залата.
Доджът стана бавно от трона и се обърна към Петър:
- Е, Пиетро, сега разбутахме гнездото на осите. Дано да не ни ужилят. Повикай някой прислужник да ме отведе до покоите ми, а ти върви да подготвиш лабораторията. Марко пристига след няколко дни и трябва да сме готови.
***************************************
Завесите в кабинета на дворцовия магьосник на Василевса бяха спуснати. В стаята цареше сивкав полумрак, от който лавиците с древни книги хвърляха гротескно изкривени сенки върху бюрото и мъжа, седнал зад него. На вратата се почука. Магьосникът вдигна глава от книгата, която четеше и каза с дрезгав глас:
- Влез!
Ръждивите панти проскърцаха и грамаден силует запълни рамката на вратата.
- Вергилий, тук ли си? Нищо не се вижда в тая тъмница!
- Влез, Антоний, и затвори след себе си. Тук и стените имат уши!
Началникът на дворцовата стража пристъпи напред и тежката дъбова врата се хлопна зад гърба му. Огледа се, но в бърлогата на Вергилий имаше само един стол и той беше зает.
- Значи го изпуснахте? Как успя да се измъкне от прехвалената ти дворцова стража?
Дори огромният мъж се чувстваше доста неловко в присъствието на Вергилий. Магьосникът сякаш четеше мислите му. Антоний се опита да не показва притеснението си:
- Нали ти беше този, който ме уверяваше, че заклинанията ти могат сами да защитят свитъка?
- Могат, Антоний, могат! Но срещу обикновен крадец. А този е имал в себе си амулет, който да заблуди очите ми. Ако твоите хора си бяха на мястото, нямаше да изгубим свитъка! Но сега не е време за спорове. Трябва да разрешим нашия малък проблем, преди Василевсът да се е върнал от лятната си резиденция. Знам кой е пратил крадеца, но още не знам защо му е свитъка.
Антоний се почувства в свои води:
- Затворихме десетника, който е бил дежурен. Може да е съучастник. Ще изкопча от него всичко, което знае!
- Не бързай толкова. Искам да присъствам на разпита. Моите методи са по-ефикасни от твоите, макар и не толкова зрелищни. Но първо трябва да знаеш нещо. Крадецът е бил шпионин на Енрико Дандоло.
Началникът на стражата потръпна против волята си:
- Доджът на Венеция? Но... той... аз...
Вергилий продължи невъзмутимо:
- Знам цялата история, Антоний. Как някога Дандоло дошъл като пратеник при Василевса, а той наредил да го ослепят. Ти си бил човекът, който е държал факлата. Двамата с височайшия ни господар сте ядосали не когото трябва и сега всички ще плащаме!
Магьосникът стана от стола и взе наметалото си, окачено на стената зад него.
- Да вървим. Десетникът може наистина да знае нещо.
Седнал на дървената пейка, Исаак проклинаше лошия късмет, докарал го до тук. Оковите на краката му убиваха, а в въздухът в тъмницата смърдеше на разложение. Еврейското потекло беше забавило военната му кариера, но той носеше достойно службата в гвардията на Василевса и скоро щеше да стане стотник. Само да не беше това злополучно дежурство! Защо му трябваше да оставя войниците си да играят на зарове? Знаеше добре какво става в малката стаичка над криптата по време на дежурство, нали и той самият някога бе печелил и губил там суми колкото цялата си месечната надница. Знаеше, но не направи нищо. А сега го затвориха като обикновен престъпник!
В ключалката се превъртя ключ. Вратата на килията безшумно се отвори и влезе мъж в черно наметало, придружен от Антоний, началникът на стражата. Исаак потръпна. Беше познал дворцовия магьосник. Не можеше да сбърка прегърбения силует дори и на слабата светлина от факлите в коридора.
Антоний се обърна към стражите, стоящи пред килията:
- Заключете вратата и не пускайте никого вътре! Каквото и да чуете, не влизайте, докато не ви повикам.
После се обърна към Исаак:
- Колко ти платиха? Кой се свърза с теб? – пристъпи напред и извади закривен нож от пояса си.
Вергилий го хвана за рамото:
- Не така, Антоний! Остави на мен.
Движението на магьосника беше толкова бързо, че Исаак не успя дори да мигне. Само усети ръцете му на слепоочията си. Миг след това изпадна в несвяст. Вергилий го пусна и каза:
- Не знае нищо. Твой е.
Обърна се с гръб към затворника, а Антоний отново извади ножа си. Исаак идваше на себе си. С премрежен поглед видя как началникът му прокарва палец по острието:
- Сега ще ти покажа как се разправям с изменниците!
Войниците отвън не успяха да различат думи в нечовешките писъци, идващи от килията. Смразяващият кръвта звук сякаш продължи вечно, а после секна отведнъж, като прерязан с нож. После чуха гласа на Антоний:
- Отключете.
По-късно, докато почистваха килията, никой от тях не продума. Опитваха се да не мислят за това, което е ставало тук, но прясната кръв по стените и тавана не даваше мира на въображението им. Много нощи щяха да виждат смъртта на доскорошния другар в сънищата си.
*****************************************
Марко стоеше на палубата, опрян на ниския дървен парапет, и се взираше в морската шир. Денят беше ясен и той се надяваше скоро да зърне родната си Венеция. Попътният вятър, който помагаше на измъчените гребци, беше утихнал и сега се чуваше само монотонният тътен на барабана и виковете на кормчията. Ритмичното пляскане на веслата тласкаше галерата напред и венецианският младеж със свито сърце наблюдаваше как далечният бряг бавно пълзи покрай тях. Барабанът притихна, а галерата постепенно забави ход. Марко се обърна и видя капитана.
- Ще Ви сваля тук. Не мога да вляза в пристанището.
Младежът погледна изненадано стария морски вълк:
- Но уговорката ни беше да ме откарате до Венеция!
- По-близо не може. Ако господарят ми разбере, че съм изложил собствеността му на риск, ще свърша прикован на пейката на гребците. Пиза и Венеция са във война, забравихте ли?
- Ще Ви се плати щедро.
- Не Ви искам парите. Нямате избор – ще се качите в лодката и гребците ще Ви откарват до брега или ще трябва да Ви изхвърля през борда. Не знам кой сте и не искам неприятности. Искам само да закарам галерата си цяла до Пиза!
Марко прокле наум странното чувство за хумор на вуйчо си, доджът Дандоло. Само на него можеше да му хрумне да го качи на пизанска галера! Огледа се наоколо и прецени шансовете си. Беше въоръжен и можеше да се справи с капитана, но останалите членове на екипажа бързо щяха да му видят сметката. В него проговори инстинкът на потомствен търговец:
- Добре, капитане! Но ще Ви платя наполовина.
- Вие искате да ме ограбите! Тръгнах от Константинопол без товар само заради Вас! Три четвърти!
Марко се развесели. Капитанът не беше вчерашен.
- Две трети и повече няма да се пазарим. – младежът постави ръка върху дръжката на сабята си и погледна човека срещу себе си право в очите.
- Добре. Качвайте се в лодката и ми се махайте от очите! И да знаете, че това си е пладнешки обир!
Докато седеше в малката гребна лодка, венецианецът погледна доволно кесията на пояса си. После настроението му се развали – доджът щеше да разбере, че е спестил от сделката с капитана. Прорческите дарби на вуйчо му не можеха да проникват дълбоко в неизвестното бъдеще, но когато въпросът опреше до злато, Енрико Дандоло беше безпогрешен. Парите щяха да се върнат там, откъдето бяха дошли – в хазната. Лодката плавно спря на каменистия бряг. Марко скочи от нея и тръгна на север, по посока към града. Трябваше да излезе на пътя, а оттам вече беше лесно. До мръкване щеше да стигне в двореца на доджа.
- Господарю Раниери! Доджът нареди веднага да се явите в кабинета му.
Марко се опитваше да изтупа прахоляка от дрехите си. Пътят, водещ към Венеция, се оказа доста по-далеч от брега, отколкото си беше представял. Когато най-сетне успя да спре една каруца, натоварена с просо за продан на градския пазар, собственикът и го накара да се покачи върху прашните чували. Не беше удобно пътуване, но все пак стигна преди да падне мрак и сега мечтаеше за меко легло и дълга почивка.
- И аз се радвам да те видя, Пиетро! И не ме наричай господарю Раниери. Предай на скъпия ми вуйчо, че отивам да се преоблека и идвам.
- Думите на доджа бяха “Веднага, щом се появи в двореца!”, господарю Раниери.
Марко тръгна с унило изражение:
- Добре, Пиетро, да вървим.
Докато вървяха по тесните коридори, Марко си напомняше, че вуйчо му няма за какво да го кори – беше изпълнил задачата и свитъкът бе у него. Но това му носеше твърде малко успокоение - доджът всяваше страх в душите на хората около себе си. Преди родителите му да починат, Марко го беше виждал само няколко пъти. После, когато се премести в имението Дандоло, момчето се опитваше да избягва компанията му. Това не беше много трудно – като повечето богати венецианци, Енрико беше търговец и често пътуваше, а докато беше във Венеция, бе зает със своите тайнствени дела. Когато старият додж почина, съветът на четирдесетте търговски фамилии избра Дандоло на негово място и Марко се премести заедно с него в двореца.
Петър вървеше с бърза крачка по студения коридор. После рязко спря и разсеяният Марко едва не се блъсна в него.
- Трябва да влезете сам, господарю Раниери. Доджът Ви очаква.
Марко отвори вратата и се спря нерешително на прага. Извади свитъка, скрит в пришит от вътрешната страна на пояса му кожен калъф. В кабинета на доджа беше светло – всички свещници по каменните стени бяха запалени, а в огнището горяха няколко дъбови цепеници. Защо ли му беше на доджа огън посред лято? Марко не откри очевиден отговор и мислите му се отклониха в друга посока. Вуйчо му седеше зад масивно писалище от тъмно дърво.
- Приближи се, Марко.
Младият мъж долови неувереност в гласа на доджа и потрепери. Това ли беше непоклатимият като скала Енрико Дандоло, когото Марко бе уважавал и от когото се беше страхувал през целия си живот? Нямаше я гордата осанка на властния мъж. Марко видя пред себе си прегърбен сляп старец, съкрушен от тежестта на почти вековния си живот.
- На малцина е дадено да знаят часа на смъртта си и аз съм сред тях. Не ми остава много.
Марко усети ледена тръпка по гърба си.
- О, не мисли, че ще зарадвам враговете си веднага. Трябва да свърша още няколко важни неща, преди да напусна този свят. Но смъртта вече настоява за своето и става все по-трудно да я държа на страна. Затова слушай внимателно. Ще ти разкажа нещо, което ще промени представите ти за реалността.
Доджът повдигна клепачи и Марко се почувства пронизан от мътната белота на слепите очи, сякаш проникващи през тялото му и излагащи душата му на показ. Енрико беше успял да прикове вниманието му към себе си и сега младежът слушаше с притаен дъх.
- Светът не винаги е бил такъв, какъвто го познаваш. В началото, след самото сътворение, на земята нямало магия. Бог я скрил далеч от хората, заключил я в небесните си палати. Така създал равновесие, което просъществувало дълго - земната простота срещу небесното вълшебство. Но нищо не е вечно. Божественият ред бил поставен на изпитание. От друг свят дошли нашественици. Техните армии донесли войни и разрушения, глад и болести. Но не това било най-страшното. Те били вълшебни същества, родени в изтъкан от магия свят. Могъщите им заклинания разтърсили самата тъкан на мирозданието. Но властта на пришълците не траяло дълго. Жадната за вълшебство земя бавно изсмуквала магията им. Когато чужденците осъзнали това, им били останали съвсем малко сили, само колкото да се върнат в своя свят и да затворят след себе си прорива, който били създали. Заминали си, за да не се върнат никога вече. Но оставили след себе си тежко наследство. Светът бил пропит с магия, по опустошените земи хората намирали странни свитъци, изписани с непонятни символи. И както никога преди, започнали да се раждат деца, надарени с магически способности. Но всеки път, когато магьосник направел заклинание, мъничко парченце от тъканта на света отлитало в небитието, унищожено от сблъсъка между силите на земята и небето. С времето магията намаляла, а равновесието се възстановило. В наши дни истинските магьосници са малко, а силите им не могат да се мерят с тези на древните им предци.
Марко не вярваше на ушите си. Всичко звучеше толкова невероятно, че ако не излизаше от устата на стария додж, младежът с лека ръка щеше да го обяви за бълнуване на луд. Дандоло продължи с монотонен глас:
- Но на хоризонта се задава страшна буря. Омагьосаните стени на Константинопол са последното място на света, където древната магия е останала непокътната от времето. И сега един човек се опитва да я използва, за да отвори небесните палати. Ако успее да съчетае силите на небето и земята в едно, ще стане толкова могъщ, че ще може да предизвика на двубой самия Творец. Но разтворят ли се дверите небесни, нашият свят ще изчезне без следа. Не мога да допусна това да се случи, a съм твърде слаб, за да му се противопоставя сам. Свитъкът, който носиш, съдържа последното могъщо заклинание. Само то може да спре безумеца. Това е единствената ни надежда. Има само една малка пречка – свитъкът е написан на езика на пришълците. Малко са хората, които го владеят. Ти ще доведеш във Венеция един от тях.
Доджът се изправи. От умората му не бе останала и следа. Заобиколи пипнешком писалището и се доближи до Марко. В лявата си ръка държеше запечатан с восъчен печат плик.
- Още днес заминаваш за Кайро. Това е писмо до султан Ал Адил. С него те упълномощявам да говориш от мое име. Ще ти трябва и преводач. Справяш се добре с латинския и гръцкия, но в Египет няма да ти помогнат. Пиетро ще дойде с теб.
Марко въздъхна тежко. Дългоочакваната почивка се превърна в недостижим мираж. Но нямаше избор – тежко на онзи, който дръзнеше да се противопостави на Енрико Дандоло. Все пак се осмели да попита:
- Какво ще правя в Египет?
Доджът мрачно отвърна:
- Трябва да се върнеш с две неща. Първото е търговско съглашение със султана, а второто – Дандоло спря за момент и преглътна сухо - най-голямата му дъщеря, Фатима. Тя е единственият човек, който може да ни помогне да разчетем свитъка.
Погледът на Марко се спря върху плика, който вуйчо му държеше в ръцете си. Жълтеникавата хартия беше запечатана с печата на венецианския додж. Той се поставяше само върху официални документи. Ако вътре имаше само писмо до султана, пликът щеше да носи печата на семейство Дандоло.
- Не ми казахте всичко! В този плик има още нещо.
- Пиетро трябваше да ти обясни подробностите по-късно, но щом настояваш, ще ти разкрия целия план. Вътре има официално предложение за женитба между единствения племенник на венецианския додж и най-голямата дъщеря на султана. С този брак трябва да бъде скрепен договорът между двете страни. А сега ми дай свитъка. Нека амулетът остане у теб, може да ти потрябва. На писалището има кесия със сто златни дуката. Вземи я и тръгвай.
Доджът издърпа свитъка от отмалелите му ръце и му подаде плика.
- Марко, това е единственият начин да доведем Фатима тук. Всеки от нас трябва да направи своите жертви.
Младежът взе кесията, обърна се и с бавни стъпки излезе от кабинета. В мислите му дори наближаващият апокалипсис не изглеждаше толкова страшен, колкото надвисналите над главата му брачни окови.
********************************
Дворцовият магьосник Вергилий беше ядосан не на шега. Цели десет години се бе мъчил да преведе тайнствения свитък, а сега онзи палячо Дандоло го беше измъкнал изпод носа му. Едно беше сигурно – доджът знаеше нещо, което убягваше от погледа на Вергилий. Черната мантия на магьосника се носеше след него, докато той почти тичаше по коридорите на двореца на Василевса. Свитъкът не беше толкова важен за плановете му, но само мисълта, че старецът го беше надхитрил, беше достатъчна, за да го вбеси. Вергилий не можеше да си позволи да рискува. Трябваше да ускори плановете си. Но подготовката на могъщото заклинание отнемаше време. Моментът за действие още не беше дошъл.
Вергилий все по-рядко срещаше някого по пътя си. Беше навлязъл в едно от изоставените крила на двореца. Там рядко стъпваше човешки крак. Дори слугите го избягваха. Носеха се слухове, че го обитават призраците на всички умрели от насилствена смърт императори. Магьосникът спря и се огледа наоколо. Коридорът както винаги беше безлюден. Понякога дори няколко дребни заклинанийца вършеха по-добра работа и от най-могъщата магия. Призраците бяха плод на безобидна илюзия, създадена от Вергилий, за да държи на страна любопитните погледи. Той свали от стената златотъкан гоблен. После извади кинжала си и го вкара в цепнатината между два камъка. Стисна дръжката и я разклати. Единият камък се размести. Магьосникът прибра кинжала си и подхвана внимателно камъка. Когато го свали от мястото му, се разкри малък тайник в стената. Вергилий бръкна с ръка и извади отвътре навит на руло свитък. После нагласи камъка и гоблена обратно на местата им.
Когато магьосникът влезе в общото помещение в дворцовите казарми, Антоний седеше и се наливаше с евтино вино. Вергилий се приближи към него:
- Кажи на войниците си да ни оставят насаме. Трябва да поговорим.
Началникът на стражата се изправи и с пиянски глас изрева:
- Хайде, всички да се омитат оттук!
Когато и последният войник излезе, той погледна магьосника право в очите:
- Какво искаш пак, гарване?
Вергилий мълниеносно вдигна ръка и сложи дланта си на гърдите на Антоний. Той направи крачка назад, приклекна, а след това отново се изправи, този път по-уверено.
- Сега достатъчно трезвен ли си, за да поговорим?
- Казвай каквото имаш, Вергилий.
- Нека първо изясним нещо. Важи ли все още договорката ни?
- Няма да кривя душата си, магьоснико. Не ми се нравиш. Но не мога да се откажа от наградата, с която ме изкушаваш. Знай само, че ако ме излъжеш и не дадеш в ръцете ми короната на Василевса, ще изтръгна сърцето ти със зъби!
- Ще получиш каквото ти се полага. Но досега не ми помогна особено. Добре, че се погрижих да направя препис на свитъка. Трябват ми двама от най-добрите ти хора и бърза галера. Заминавам за Египет.
Антоний повдигна учудено вежди, но магьосникът продължи невъзмутимо:
- Попаднах на тайна хроника от сарацински летописец, в която мимоходом се споменава, че в семейството на египетския султан от поколение на поколение се предава тайната на древен език на заклинатели.
- Ако се наложи да отвлечеш самия султан, ще го направиш, нали? Пред нищо ли не се спираш, Вергилий?
Магьосникът не обърна внимание на иронията в гласа на мъжа срещу себе си.
- Кога можеш да уредиш галерата?
- Още тази вечер ще е готова. - началникът на стражата седна отново на дървената пейка и надигна каната с вино.
Вергилий разбра, че разговорът е приключил. Когато затвори вратата зад гърба си, се зачуди колко ли хора щяха да са доволни той да не е в двореца за известно време.
to be continued...
Повредата не е във Вашия телевизор!
|
Дайте своята оценка.
