И така, най-после вчера отидох и аз да гледам 'Като рицарите'. Честно казано, въпреки, че филмчето ми беше в списъка на онези, които държах да гледам, бях доста предубедена относно качествата му.
Не бях много сигурна как ще ми се вържат рок саунда и средновековната обстановка. В интерес на истината, най-много ми допаднаха именно тези 'анахронични' моменти. Началото на рицарските приключения на Уилям под звуците на We Will Rock You беше мноооого свежо и разби моите предубеждения поне в тази насока. Най-готин, според мен, беше бала след първия турнир. Обожавам Дейвид Боуи! Преходът от началния инструмента, звучащ сравнително адекватно за времето, в което се развиваше действието, към Golden Years беше направо разкошен! Не бих могла да си представя танц точно на фона на Golden Years, но хореографите се бяха справили доста добре.
Руфъс Сюъл беше другото добро нещо във филмчето - беше много добър лош . Доста достверен злодей си беше - добра игра, а и си има природни дадености човека (с тази физиономия просто не бих могла да си го представя в роля на 'нашия човек').
Чосър - страхотен образ. Дали и доколко в описанието му сценаристите са се придържали към автентичния образ на Джефри Чосър или освен името всичко друго си е художествена измислица? Не знам и не ми пука. Хареса ми - комарджия, непукист, талантлив, креативен, атрактивен. А какъв само поглед имаше - като че ли беше здравата надрусан .
Допадна ми идеята на филма - че човек може сам да бъде господар на съдбата си, стига да има куража да вземе живота в ръцете си. Не вярвам в съдбата - предначертания път, от който не можеш да се отклониш. Уилям спечели симпатиите ми, защото имаше смелостта да се изправи срещу предопределеността и ограниченията, наложени в едно закостеняло общество.
Хареса ми чувството за хумор, харесаха ми декорите, хареса ми принц Едуард.
Но имаше и мнооого недостатъци. Че никой от актьорския състав няма да получи номинация за 'Оскар' е ясно (Хийт Леджър беше доста по-истински и грабващ в 'Патриотът'). Филмът наистина изобилстваше от клишета (но така или иначе те са навсякъде). Естествено не беше спестен и тривиалния happy end.
Едно нещо, обаче, ми беше като трън в очите през цялото време - Джоселин. Абсолютно неевропейска физиономия, която ме караше да повдигам дясна вежда в недоумение относно причините за избора на актрисата. Поне да беше добра актриса... И какви, по дяволите бяха тези нейни рокли, прически, шапки, грим, походка с уклон към непоносимата (поне за мен) съвременна висша мода?!?! Тя и нейната придружителка се вписваха точно НИКАК в пейзажа. Моля ви, обяснете ми коя беше тая, че винаги седеше на почетно място - така и не разбрах какво е мястото й в онова общество. Вероятно поради недомисляне този въпрос беше (полу)тактично оставен без отговор. И как можаха да 'влюбят' нашия човек в тази безподобна лигла, която може да предизвика един едиствен тип емоции у всеки здравомислещ човек - силно желание да й извие врата с голи ръце (или да й прегризе гръкляна - според предпочитанията). 'Ако ме обичаш, ще изгубиш турнира'. След 5 мин. и подобаващ брой синини по нежното тяло на Уилям - 'Ако ме обичаш, няма повече да губиш'. Гррррррррр!!!!!! Междувременно влажни погледи, зареяни някъде в близката далечина. А сцената в катедралата беше ужасно абсурдна! Красъци, тропане с крак, цупене, инат, детинщини.... Много нелепо, още повече на подобно място.
Та като цяло май най-доброто в този филм бяха музиката и чувството за хумор. Заедно със средновековния декор и романтизма на рицарските турнири се заформи една доста свежа комбинация. Ама на - нещо пак не достигна...

To hear, one must be silent.