Хм, май щеше да е по-добре да се въздържа от коментар в случая, защото с моя вечен песимизъм едва ли мога да бъда много добра морална подкрепа, но...
Знаеш ли, животът е приказка...
Има ги и рицарите, готови винаги да те защитават. Не носят ризници и мечове, но знаеш, че винаги можеш да разчиташ на тях. Рядкост са наистина и понякога трудно се откриват с невъоръжено око, но ги има, повярвай ми. Огледай се сред истинските си приятели и ще ги откриеш...
Нима не се сблъскваш всеки ден със злото? Е, то не винаги носи черна роба и не винаги е явно. Сигурно вече си го срещала. Дали ще го познаеш в следващото му превъплъщение? Защото то има много лица и всички по един или друг начин се борим с него. И знаеш ли в какво е очарованието? Че тези битки са твои, че ти си в центъра на всяка от тях и краят им не е предварително определен.
Не усещаш ли магията около себе си? Магията на новия ден, магията на новия живот, магията на природата, на приятелството дори...
Гордост, чест благородство, доблест, приятелство, любов, омраза, предателство, алчност, мъст... Нима това са само понятия от книгите, които четеш?
За да бъда откровена, трябва да си призная, че един мой приятел ме успокоява точно по този начин, когато изпадна в поредната си емоционална дупка. И от опит знам, че колкото и някой да се опитва да ме накара да повярвам в очарованието на живота, докато сама не реша да го погледна гордо вочите, да му се усмихна и да го приема, нищо не помага.
Трябва само да повярваш, че имаш своята приказка и да я изживееш по своя си начин.
Е, верно че не можеш просто с едно заклинание да промениш света около себе си. Опитай с дребните промени и те някой ден will make a difference.
Не е много вероятно и да чуеш конски тропот, звън на доспехи и да видиш как красивия рицар, размахал своя омагьосан меч, връхлита върху слугите на мрака. Но винаги има поне един човек около теб, на чието рамо можеш да се облегнеш при нужда.
О, да. Животът, този реалния, има един много съществен недостатък – ДЕКОРИТЕ са кофти и това отнема голяма част от очарованието. И тук няма как да те успокоя.
Някой ден и аз ще повярвам в онези оптимистични думи, които ти написах по-горе. И ще открия красотата на света около себе си. А дотогава ще се боря със сивото ежедневие. Дотук, макар и трудно, някак се справям. И ще продължавам да мечтая. Защото никой не може да ми отнеме въображението и свободния дух. И това ми дава сила.

П.П. Може би всичко това звучи твърде идеалистично...

To hear, one must be silent.