|
Надолу...
Добре дошли в Ада!
Това беше написано на голямата метална табела над входа или по-точно - издълбано с длето удряно от тежък ковашки чук. Нямаше начин - температурата беше прекалено висока за да се задържи каквато и да е боя, да не говорим защо табелата не беше дървена. Елиът се огледа... и ослуша, понеже от силните червени отблясъци не се виждаше почти нищо. За сметка на това слухът му не предвещаваше нищо добро. Противните крясъци, които сякаш бяха причинени от изгаряне (което всъщност така си и беше), имаха за фон досадното "пльок... пльок...", което досущ приличаше на бълбукане на лава. Елиът се почувства в лошо настроение - малките дяволчета припкащи наоколо въобще не успяваха да придадат някакво по-ведро настроение на цялостната картина, която започваше да се оформя в съзнанието му. Врящите котли също.
"Къде съм попаднал?" - запита се мислено той.
- Направо където трябва! - отговори му глас малко вляво зад ухото му.
- Ъ-ъ-ъ-ъ... Не мисля че трябваше точно тук... Или поне не влизаше в дневния ми план. - простена Елиът. - Последното което ми се мярна бяха една вентилационна тръба и един прекомерно голям вентилатор. А-а-а, разбирам...
- Разбираш ли? Нищо не разбираш... Създаде работа на 6-ма чистачи за цяла седмица... Части от тялото ти още висят по стените около вентилатора. - каза гласът.
- Е, поне мъртъв съм намерил работа за няколко безработни душй.
- Амиии - тези всъщност бяха на щат.
- Добре де - спрели са да играят карти през работно време за една седмица и са се опитали да заслужат парите които получават.
- За да бъда по-точен - тези 6-мата можеха да свършат работата за 4 часа, ама пустите карти...
- Охх! - простена Елиът и се обърна.
Зад гърба му нямаше никой. "Или поне никой видим" - помисли си той.
- Хей къде си, криеш ли се?
- Тук съм! - каза един глас току зад ухото му. - Само че ти не можеш да ме видиш. Или поне не искаш. Съобразявам се с желанията на грешниците.
- Как така не искам, нали затова се въртя като пумпал?
- Подсъзнанието ти не иска да ме види, затова и се крия, а ако разбереш и кой съм - направо ще се откажеш...
- И кой си? Ако може да попитам разбира се...
- Аз съм твоя Немезис! Муахахахаха! - гласът звучеше ненужно весел.
- Е, това вече беше прекалено! - каза Елиът и решително тръгна навътре.
- Необмислен ход момче. - изрече гласът зад ухото му. Елиът не му обърна никакво внимание и продължи да крачи.
Скоро достигна до първите ями. Отвътре се чуваха неистови крясъци, примесени със силен мирис на сяра. Елиът погледна вътре, но гъстата червена мъгла му пречеше да види нещо друго освен гърчещи се силуети.
- Какво са направили тези? - попита той най общо въздуха наоколо.
- Тези са данъчни инспектори, сега ги подлагат на непосилни данъци. Няма да споменавам че ги бият и лошо ги контузват.
- Ахааа - проточи Елиът.
Продължиха нататък. Подминаха гладуващите Чревоугодници и убиваните хиляди пъти убийци. Заобиколиха басейна с акули в който плуваха сърфисти. Да, плуваха и носеха се по вълните не са едно и също нещо.
Загледаха се малко в митничарите, които приковани всеки към своята скала наблюдаваха без особен интерес как огромни лешояди похапват от месата им. Разходката на Елиът май се проточи. Вече се канеше да попита немезиса си кога ще стигнат някъде, когато стигнаха някъде. Буквално. Над огромната разтворена порта, направена от обгорен дървен материал и инкрустирана с интересен десен на черепчета и кости се мъдреше най-безвкусно написаната табела. Надписът гласеше "Някъде".
- До тук сме. - обади се немезисът на Елиът. Искаше да добави и истеричен смях, но след кратък размисъл се отказа.
- Защо? - попита Елиът.
- Това е Твоят Личен Ад. - умело произнесе главните букви немезиса.
- Откъде накъде?
- Ти нали си, грешка, беше агент по недвижими имоти? Е, това е - да не знаеш къде се намираш, никога да не разбереш какво има вътре и никога да не можеш да го продадеш.
- Че на това ад ли му викаш?
- Не - на това му викам Твоя Личен такъв. Отлепването на нокти, съдирането на кожа и залепването й обратно и други подобни адски забавления са само за да не ти става скучно докато чакаш. Айде остани си със здраве, ъъъъ, не точно де...
Елиът изведнъж се почувства ужасно сам и малък. Огромното червено небе го смачкваше отгоре, крясъците долитащи от всички страни не допринасяха за цялостната картина. Имаше чувството, че ако експлоадира сега ще си реши проблема, но имаше и чувството че ако гръмне, ще го съберат наново, само и само за да гръмне пак. И така завинаги. Елиът въздъхна дълбоко и прекрачи прага...
Студ, сняг, виелица, а той гол до кръста - жъне. 
|
Ако ви се четат глупости...
