|
Темата не е за тук, ама не ми пука. Ако ви е кеф, четете, ако ли не...
"...Възглавницата бе на бучки. Дюшекът също. Като живота."
Впечатлението ми от този автор е противоречиво. Харесах първата "Кобра", с всяка следваща мнението ми отслабваше, "Завоевателите" не можаха да ме спечелят, но "Пътят на Икар" определено си завоюва позиции.
Няма да предавам сюжета на книгата, защото е достатъчно интересна, а и като никога в краткото й резюме отзад не се преразказва цялата, оставяйки по този начин на читателя възможност да се наслади на всичко.
Главния герой! Легна ми на сърцето пича.
Имаше задача и я изпълняваше с всички сили. Бореше се. Правилата на играта се сменяха постоянно, догатките и предположениятра му рухваха една след друга, но той не се отказваше. Правеше си планове и се биеше. Почти можех да чуя, когато всеки път, когато нещата се обръщаха наопаки, си казваше: " 'бал съм му майката! И с това мога да се справя." Ръсеше цинизъм, тупалки и лафове, неоклонно вървейки по пътя си, слят в едно с моралния му кодекс. Никой не му вярваше, от всички криеше по нещо, взимайки все повече и повече отговорност, с която се товаряше, за да не легне на чужди плещи.
Далеч съм от мисълта да го изкарам някакъв самарянин. Но ми се ще да си мислия, че улавям някаква част от мислите и чуствата му, която авторът не показва, но която оставя на читателят да си мисли, че е била загатната. Всичко, което би трябвало да го подтисква и смазва той превръщаше в положително качество. От самотата, гнева и яростта той правеше създатели на спокойствие, увереност и сила...от него бликаше сила.
Почти съм сигурен, че никой друг няма да схване книгата по същия начин и май ще отнеса доста плюване, но както казва Vice Admiral Alexei Stukov "Yes, I am prepared to go all the way..." така че четете и ако не ви мързи дайте си мнението.
"I am a lonesome spitfire, walking on the burning road of ideals..."
|
Зан и "Икар"
