Из “Енциклопедичен речник на литературните термини”:
“Художествена условност – принцип на творческото въплъщение, основан на нетъждествеността на художествените образи и съответствията им в действителността... Обективната действителност е материал, който творческото въображение използва, за да бъдат въплътени нейни същностни черти в света на изкуството, тя е само повод, а не пряка цел на творческото въплъщение... При реалистичното виждане ХУ е частична, понеже действителността е непосредствен повод за творческо пресъздаване. При други творчески методи – романтизъм или символизъм, напр. – ХУ е пълна, при тях обективната действителност е само подтик, относителен повод за творческо пресъздаване...
Но дори когато създава образи и ситуации в противоречие с обективната действителност – във фантастичната литература или в романа на ужаса – творческото въображение на писателя не влиза изцяло в противоречие с действителността, а само с някои нейни страни и прояви, като допълва известното с нови, непознати дотогава прояви...”
Както виждаш, по теорията фантастичното допускане се явява инструмент за създаване на вид художествена условност.
Фантастичната литература е литература. В това твърдение има точно толкова истина, колкото в твърдението: негрите и индианците са хора. Да, на първо място са хора, обаче имат специфични расови особености. Нещо повече – арабите и северногерманските народи са от една и съща раса. Обаче ще различиш швед от египтянин от пръв поглед. Моля те, не провиждай расистки настроения в тези ми примери, давам ги, защото са очевадни.
Литературните направления, точно както индоевропейските народи, имат общ корен. И пак като тях – всяко си има особености, специфика, която е резултат от комплекс фактори. Основният фактор и при двете е историческото развитие. Един народ се познава и описва като такъв според езика, културата, обичаите, вярванията, външни расови белези, генотип, облекло, ако щеш, традиционни занаяти и какво ли още не. Едно литературно направление – според методите, идеите, нагласата, внушенията, персонажите, характерните похвати, предпочитаните жанрове и какво ли още не. И държа да подчертая – смесванията, кръстоските и мелезите са еднакво лесни и естествени. И тъкмо от тях се раждат както новите народи, така и новите литературни течения.
Досадих ли ви? Нищо, ще продължа.
Френските модернисти от 19 век са припознали за свой духовен баща Франсоа Вийон – поет от 16 век. Ние, фантастите, можем да си припознаем като духовен праотец един негов съвременник и съименник – Франсоа Рабле. Но да се твърди, че Рабле е фантаст, е също толкова абсурдно, колкото да се твърди, че Омар Хайям е швед. Защото понятието “швед” предполага генотипни, етнокултурни, езикови и прочие особености, в които Хайам не се вписва. Понятията са за това, за да означаваме с тях някаква специфика.
Генерале, знаеш ли какво ме дразни? Никой тук няма да оспори, че “сайънс фикшън” и “фентъзи” са две различни неща. Обаче с лека ръка се обявяват символистите за фантасти (и Оскар Уайлд, че и Николай Райнов). Що така, а?
Допреди само половин век не можехме дори да си въобразим неща като “киберпънк” и “виртуална реалност”. Ей, без майтап, сега стоя и чакам някой да “изнамери” първите киберпънкари някъде из Ранното Средновековие. “Божествена комедия” например, колко му е да я набедим за виртуална реалност...
Що се отнася до литературата на идеите, споменатият неколкократно проф. Биолчев има една простичка теория за развитието на европейската литература (и изкуството въобще) по принципа на махалото – между реализъм (прагматизъм) и идеализъм (мистицизъм). Причината е много естествена – всяко ново поколение творци, мислители, философи, се стреми към нещо ново и различно от общоприетото. И ти, и аз сме закърмени с критическия (в частност – социалистическия) реализъм. Та затуй така сме изумяли по фантастиката. С виртуалната реалност, боя се, махалото прави крайната точка в пътя си към условната действителност. И като нищо следващото поколение ще изока: “Аман, писна ни от фантасмагории и измишльотини, дайте ни като изкуство живия живот...”


НЕБЕТО ВИЖДА!