Сега ще си призная, че въперки че си спомням битката сравнително добре (извътряхме се и тогава започна истинската битка), никога не съм се впечатлявала толкова от по-масовите сцени. Може би точно за това много по-дълбоко ми се е запечатала финалната тет-а-тет схватка на Коруин с рогатия. Когато рогатото срещна погледа на Коруин и го позна.(Господарю, защо воюваш с нас? Нали ти ни отвори този път!) Как след това му предложи господство и изглеждаше сякаш Коруин се е съгласил. Как нашият се отпусна, свали бавно шлема си и приспа бдителността на врага (а може би наистина се е изкушил за миг) и в един момент скочи и двамата се хванаха за гърлата в смъртна схватка(Чу се изпукване, но не знаех чии врат се е счупил. Моят определено ме болеше.).

Както и по-раншната със Стриголдуир в кулата. Много ми хареса тогава как Коруин се присмиваше над очевидно силен противник. (- Името ми е Сриголдуир и не си прави майтапи с него, защото
ще ти изям черния дроб. -Да си равя майтапи ли? Че аз дори не мога да го произнеса! А и от моята цироза ще получиш стомашно разстройство.)

И другата битка, която беше по-скоро екзекуция - Мелкин, с когото беше избягала Лорейн и който я беше убил за няколко шарени гребена.

Много ми харесва как е изграден образът на Коруин. Той не е добър. Отрича с полвин уста обвиненията, че е Сатана, което ни кара да се замислим какво и как точно се е случило по време на по-раншното му управление в Авалон. При преследването казва, че Мелкин е бягал, "все едно че го го гонеше самият дявол. Както всъщност си и беше."
Но това не му пречи да поведе армията на Лорейн в една война, която реално погледнато не е негова. Във всяка една сянка Черният кръг има проявление. Не е възможно да се бие със всеки един рогат във всяка една сянка. И въпреки че може да се махне, както предлага и на Лорейн (Ще те отведа далеч от тук. Ще те отведа в Кабра!) той не го прави. Знае, че след битката ще го разпознаят като краля-демон, но това е неговата съдба. (Защото един принц на Амбър е част и участник със всяка злина по света. Понякога си мисля, че аз съм онова зло, което е необходимо за да бъдат унищожени другите злини. И в онзи далечен ден, за който пророците говорят, но в който на практика не вярват, денят, в който светът ще бъде изчистен от злото, аз ще потъна в мрака, преглъщайки проклятия.)

Мога да пиша този постинг цял ден, ей богу! Но да оставим и на другите да напишат нещо. Ще спомена само една друга битка, пак в Оръжията, финалната, в която Ерик загина. Същественото тук е изборът, който прави Коруин. Беше тръгнал срещу една армия, с идеята след нея да разгроми втора. Когато намира двете в разгара на битка помежду им, логично е да изчака едната да размаже другата и след това да се справи с остатъците от победителя. Но той не го прави. И това действие намира обяснението си в края на Знака на Еднорога.( Замислих се колко важен е избора, който правим, въпреки очевидно ясният край за всички, в чиито вени тече кралска кръв.) Това + "Всички пътища водят към Амбър" и "Понякога е много трудно да откъснеш танцьора от танца" дават отговор на въпроса за силата, която стои зад действията им.

И наистина последно (просто не мога да се удържа!) Едно изречение, което подкрепя горното. Краят на Царството на Хаоса(ох, и тая битка трябва да я обсъдим! много ме беше впечатлил факта, че всички налични братя и сестри от кралската фамилия се биеха рамо до рамо с армията си. "Видях Дирдри да размахва секира в черни доспехи. Луела и Флора бяха сред стрелците" (ФЛОРА!! Лиглата!! И Дирдри - онова нежно създание. Но и принцеси на Амбър!) )

Ох, пак задълбах. Ето самото изречение. Коруин го отправя мислено към загиналия си баща. "Не се поколеба да убиеш хора, за да ме манипулираш, но въпреки това даде живота си за кралството". Мамка му! Мога ли нещо да добавя?!

//цитатите по памет, разбира се

He may lay the queen of spades