Понеже ме домързя да пиша мнение, на ви едно парче от едно недописано нещо... пак. Взе да ми става навик.
ДРАКОНЪТ НА МОРН

1.
“След десет години - мислеше си той - ще се върна и тогава от тази могила камък върху камък няма да остане, а в гората и овъглени стволове не ще има... Равно поле ще бъде тук, голо, и нищо няма да расте по него, и ще го наричат Драконова мъст...”. О, само как му се искаше да е голям!
Но нямаше да доживее още десет години - че и дори десет минутки. Мечтата за Драконова мъст щеше да е последното, за което си е помечтал преди смъртта... е, може би освен последен кратък спомен за топлия хълбок на майка си. Но това щеше да си го запази точно за умирането. Междувременно тичаше между дърветата колкото му държат крачката, отхапаното крайче на опашката се закачаше за разни храсти и по гръбнака му пробягваха остри стрели болка, счупеното му крило, което с цената на адска мъка беше свил към хълбока, подскачаше при всяка стъпка и костите се триеха една в друга, от раната на гърдите му струеше кръв и предните му лапи бяха хлъзгави от нея... а по петите му се носеха побеснели вълци. Скоро щяха да го догонят. И нямаше да има повече сили за бой. Веднъж им се бе изплъзнал, втори път нямаше да успее!
Дърветата се разреждаха. Той се напъна за последно и се втурна между стволовете с надеждата поне да умре на открито.
Зърна пред себе си някаква постройка. Бясно блееха кози. Лаеше куче. Стъпала, в които се препъна... Падна по гърди, болката нахлу в цялото му тяло и пред очите му се спусна блажен мрак...
- И тук умря Морн - прошепна той преди да загуби съзнание.

Драконите живеят дълго. Много дълго. Говори се, че има сред тях такива, които са се излюпили още при Сътворението на Света. Че са били първите. Може и да е така, може и да не е. Но животът им е наистина ДЪЛЪГ.
Драконите не остаряват. Те просто растат. Стават все по-големи и по-големи. И ако изобщо умрат, най-често го правят по своя воля. Не са много нещата, които могат да убият един дракон: бронята му е твърда като скала, ноктите му са колкото човешка ръка, а зъбите могат да строшат надве голям кораб само с едно стисване. Тъй че ако умират, те избират мига и издъхват не защото нещо им е попречило да живеят, а защото след хилядолетия полети животът им е омръзнал до смърт... Изгубили са си искрата, казват за такива.
Е, драконите биха могли да наводнят света, ала освен че живеят много, те зачеват бавно. Стотици години опити и рядък шанс са им нужни да снесат жизнеспособно яйце; десетки години трябва да мътят яйцата си... а новородените са крехки. И имат нужда от грижи.
Драконът се излюпва с името си и, макар да му предстои много да научи, той далеч не е тъй безпомощен, колкото едно човешко дете. Всъщност той е почти възрастен в съзнанието си и според драконите това е най-голямата шега, която природата им е погодила: голям дракон в мъничко телце. БЕЗПОМОЩЕН. Което, впрочем, научава драконите още повече да ценят силата си, когато порастнат. АКО порастнат.

Изплува от мрака, като че ли го изнасяше тъмен прилив. Постепенно осъзнаваше топлина около себе си, светлина, която проникваше дори през стиснатите му клепачи, приятно ухание на нещо готвено... Спомни си за болката едва когато се помъчи да се раздвижи. Остър прилив на БОЛКА се стрелна през цялото му тяло.
- Събуди ли се? Стой мирен! - Каза ласкаво някой.
Едва тогава Морн отвори очи.
Намираше се в странна пещера... помещение. Сети се, че бе тичал към постройката. По стъпалата. Пред него се появиха крака - човешки - и човекът клекна.
Беше момче. Смътно си спомни, че така се казваха малките хора: момче. Малък мъж.
- Не шавай много - предупреди го момчето. - Крилото ти е счупено. Наместих го с шина, но не е много здрава, нали разбираш... Освен това съм ти превързал и другите рани. Как тъй се натъкна на вълците? И какво правиш в гората?
- Знаеш как да задаваш най-трудните въпроси, нали? - Промърмори Морн. - Ще трябва да ти разкажа цялата история за да ти отговоря. Гладен съм. Гърлото ми е пресъхнало. Би ли бил така, хм, любезен, да ми дадеш поне малко вода?
Момчето изтича, напълни голяма глинена купа от делвата в ъгъла и му я донесе. Морн топна дългия си раздвоен език във водата и полека започна да лочи.
- Аз съм Далт! - представи се момчето. - Сложил съм и да се свари супа, но ще трябва да почакаш малко. Не очаквах да се съвземеш толкова бързо.
- Супа? - Промърмори между две глътки драконът.
- Ами да. Учили са ме, че ако човек е тежко ранен в гърдите или корема, най-добре ще му се отрази течна храна...
- Не съм човек.
- Забелязах. Но, предполагам, това важи за всички животни.
- Не съм животно! - Морн се помъчи да се надигне и да си придаде заплашителен вид. Лапите му не го държаха, освен това болката беше кошмарна. Краката му поддадоха и той заби муцуна в купата. За малко да се задави.
Водата все пак му дойде добре - и то в две отношения. Приятната й хладина го освежи, пък и вече си беше пийнал малко и тя се плискаше благотворно в стомаха му. Освен това неочакваното “миене” го и отрезви. Даде си сметка, че се държи отвратително. Момчето без съмнение го беше спасило от вълците, беше го превързало, готвеше му храна... а той, вместо да му е благодарен до гроб, го обиждаше. Държеше се - е, държеше се като дракон с дължина поне сто метра. Нещо, което в настоящото му положение и особено при настоящите му размери беше доста глупаво.
- Извинявай - каза и изви унижено глава. - Не исках да съм груб. Но не съм общувал никак с хора и... как да го кажа, не ми се отдава лесно. Прощавай. Благодаря ти за грижите. Би ли ми казал какво стана с вълците?
- Имам лък, и меч, и две кучета. Едното куче е мъртво, за съжаление, ала и вълците не напуснаха бойното поле без жертви. Отидоха си. Доколкото познавам тези зверове, няма да се върнат чак до зимата.
Морн усети, че слабостта отново го обзема и след миг-два ще заспи. Не се опита да се бори със здравословния сън. Но преди да затвори очи промърмори:
- Аз съм Морн.
Събуди се отново за малко, когато вече падаше здрач. Далт държеше пред муцуната му купа с топла супа. Драконът се размърда само колкото да я излочи - най-хубавото нещо, което беше вкусвал досега, би се заклел, че надминава дори майчиното му мляко - и после задряма отново.

Драконите растат бавно. Макар родителят да е огромен, яйцата са с твърде скромни размери, а влечугото, което се измъква от тях, е едва около десетина сантиметра дълго. То е зрящо, обладава реч, но е съвсем мекичко и напълно безпомощно. Много рядко от едно люпило се появяват повече от едно или две дракончета, при все, че възрастните снасят по около двеста яйца. Майката притежава две бозки и кърми отрочето си близо пет години. До тогава дракончето става вече близо метър и е в състояние да се храни с месо. Още пет години обаче е твърде меко и не умее да лети. На десетата или дори единадесетата си година, вече двуметрово, то поема на лов с родителите си и дотогава е заучило повечето от знанията, които трябва да притежава, за да оцелее. На петнадесет години е вече три метра, на двадесет - четири и едва около двадесет и петата година бронята му става достатъчно твърда за да е почти неуязвимо. Тогава се развива огнената му жлеза и то напуска гнездото на родителите си. На сто години, вече двадесетметров, младият дракон достига половата си зрялост. И продължава да расте... горе-долу с тази скорост.
Казват, че драконите са алчни. Може и така да е. Почти всички рано или късно започват да трупат съкровища. Но златото и скъпоценните камъни нямат стойност за тях. Те се увличат по красотата. И от това, че хладният метал и изящните инкрустации са дълговечни. А че с времето съкровището става голямо... вярно е. За две-три хиляди години всеки е в състояние да струпа тонове, стига да пожелае. А щом се е заел с нещо такова, драконът определено ЖЕЛАЕ.
Казват още, че драконите са арогантни и зли. Може и така да е. Не с всички. Но рано или късно те стават самоуверени и се настройват презрително към околния свят. И може ли да е иначе? Почти нищо не е в състояние да ги засегне. Времето изтича като бърза река покрай тях - и в нея и хора, и животни са само понесени от течението плавеи. Докато драконът се обърне от хълбок на хълбок, отминават цели поколения. Докато той се рее в небесата, земята под него се променя, изникват и загиват цели империи... Какъв е смисълът човек да бъде доброжелателен или да очаква да научи нещо ново от една мушица еднодневка? Доброжелателност спрямо нея ще е да не я смачка случайно или нарочно. Както е мушицата за човека, тъй е човек за дракона - НЕДЪЛГОВЕЧЕН.

Може би цяла седмица Морн само яде, пи и спа край огнището, почти без да се помръдне. Той беше силен и беше дракон, но раните му бяха твърде тежки и много енергия отиваше да се излекува. Една сутрин обаче той се събуди слаб и здрав. Костите на крилото му се бяха срастнали. Опашката му се бе покрила с нова, бледа и мека все още кожа. Ухапаното на гърдите само го смъдеше. Нямаше да му остане дори белег.
Надигна се тромаво - лапите му още поддаваха - и се огледа.
Бе свикнал с къщата през тези дни, а също и с Далт. Но точно сега момчето го нямаше, а вратата беше открехната.
Морн предпазливо излезе навън и спря на верандата. На стъпалата още имаше бледа следа от кръвта му.
Къщата се издигаше насред голяма поляна. От едната страна се виждаше грамадна кошара. От другата - сайвант. Морн подуши сладкия аромат на овце и кози и в стомаха му се разпали глад. Понечи да се спусне по стъпалата, но едно грамадно куче дотича откъм кошарата и бясно го залая. Не смееше да се приближи, но го заплашваше героично.
- Тихо, Барк! - Подвикна му Далт. - О, Морн! Събудил си се! Как си днес?
- Добре, благодаря. Вкусно мирише.
- О, не, не. Не можеш да ловуваш моите животни. Тоест, ако бяха мои...
- Защо?
- Аз само ги паса, нали разбираш. На барона са. Всяка седмица идва негов слуга да ги брои и да прибира сиренето. Той ми носи и храна. Не бива да ги убивам. А ако някоя умре, трябва да я оставя докато дойде слугата...
Морн увеси нос:
- Значи не мога и да остана. Човекът ще дойде, ще ме види...
- Първо, няма да те види. Второ, не знам да е забранено пастирът да си гледа дракон. И трето... - Далт се ухили. - В гората има предостатъчно животни.
- И вълци.
- Всъщност не. Не знам дори откъде бяха тези. Не съм виждал глутница наоколо, а съм тук от две години. Тази беше първата. Виж, имам един малко вмирисан елен отзад...
- Къде?
От елена не беше останало много - Далт бе отрязал бутовете и плешките, и филето за да ги опуши за запас, а и голяма част от месото Морн вече бе изял под формата на супа и каша, но и останалото от трупа, дори малко загнило, беше велико лакомство за изгладнелия му стомах. Той се нахвърли върху мършата и за има-няма половин час я оглозга от край до край.
- Кокалите за кучето? - Попита с пълна уста.
Далт поклати глава:
- Кучетата получават само мляко и каша. Ако вкусят сурово месо, може после да им хрумне да убиват животните, вместо да ги пасат.
- Добре. Значи са за мен. - И Морн се захвана да хруска.
Беше изял сигурно двадесетина килограма месо и кости. Подут като змия и приятно преял, се извлече на слънце и положи глава върху лапите си.
- Все пак - Далт седна до него - не ми каза какво те доведе насам. Не съм чувал за дракони наоколо.
- Не сме от тук - поясни Морн. - На Истно дойдоха хора. С големи кораби и... катапулти - новата за него дума се изтърколи между челюстите му като камъче. - Улучиха баща ми и го пронизаха. Улучиха и майка ми, ала тя с полет ме доведе до сушата преди да умре. Искаше да се заселим в тези планини... но раната беше тежка. Те и двамата бяха млади дракони, само по на сто и петдесетина години.
Далт кимна.
- Сигурно големите дракони са ограбвали някой крайбрежен град.
- Сигурно. Не ми казваха. Учеха ме на Песните и други полезни неща. Но ходех с тях на лов само из острова. - Морн вдигна глава и го погледна в очите. - Не е приятно да си плячката, знаеш ли?
- Да, знам го, вероятно не по-зле от теб. И аз не съм бил козар винаги... Което ме навежда на една мисъл. Кажи, драконе, не би ли искал да останеш тук с мен, докато заякнеш? Година-две например, или пет, или докато аз съм тук?
Морн се замисли.
- Да стана козар?
- Защо не? Нали заради теб убиха едното ми куче.
- Много глупава задача за дракон - да замествам кучето ти. Гротескно занятие - да пазя животните вместо да се стоварвам върху гърбовете им и да ги убивам...
- Е, когато си в изгнание и нямаш друг подходящ избор, това не е чак толкова лошо. Та?
Драконът се усмихна и оголи белите си зъби:
- Добре, принце на козите!
- Съгласен, куче на овцете!
- Нека си разменим имената - добави Далт. - Хората го правят когато се кълнат в кръвно братство, когато сключват договор за защита и, понякога, за късмет.
- Кое от трите би желал? - Иронично се засмя драконът.
- И трите. - Честно отвърна момчето. - Имам нужда и от късмет, и от защитник, и от брат.
- Тъй да бъде, Морн. Но след десет години ще трябва да напуснеш това място, ако си още тук.
- Защо?
- Няма да има ни могили, ни гора тук. Добия ли огнения си дъх, ще изравня всичко тук със земята, заклел съм се. Ще остане черна долина, в която ни стрък няма да порастне - Драконова мъст, тъй ще я наричат.
- След десет години няма да съм тук - отвърна сериозно момчето Морн. - Защото, М... Далт, или ще съм постигнал целта си, или ще съм мъртъв.
Драконът кимна и отново положи глава на лапите си.

Наричат драконите презрителни и алчни. Понякога е така: когато те забравят, че поселенията на хората не са им безплатно сервирана маса за обяд, а съкровищниците на херцозите и кралете - тяхна частна хазна. Има нещо величествено в това наоколо да се навърта дракон - счита се за приносител на добър късмет. Ала когато твърде често се навърта и прави поразии, на хората им омръзва и започват да търсят начин да се отърват от него. Рядко успяват с магии. По често опитват с оръжия.
Има дракони, които внимават и избягват хората, и често се местят или пък са настанили на отдалечено място и не нападат близо до домовете си.
Има дракони, които внимават и са сключили споразумение с хората, и те ги хранят, и им носят съкровища, а в замяна драконът защищава земите им от всичко. Та какво може да стори една армия на дракон?
Такива дракони остаряват в мир.
Има и дракони, които не внимават и не зачитат хората еднодневки. Ако младостта им е била далеч в миналото, те вече са твърде големи за да са уязвими... освен за някое наистина силно оръжие. Но ако са млади и твърде алчни сега, те просто не оцеляват.
Тъй че, след няколко века, драконовият народ ще помъдрее още повече: невнимателните няма да доживеят да оставят поколение. Драконите се учат... просто им трябва повечко време.

Тъй Далт остана с Морн. Пазеше стадото и животните свикнаха с него. Летеше над тях, събираше ги, подвикваше им и бе по-добър от всяко едно овчарско куче в занаята. Морн научи дракона да чете човешкото писмо и да говори двата езика, които той знаеше. Далт научи момчето на Древните руни и Истинската реч, от която някога, според легендите, са тръгнали езиците и все още всички дракони я говорят. И много други неща научиха един от друг, а годините в усамотената им обител се търкаляха една след друга.
Един следобед, тъкмо когато бяха прибрали стадата в кошарата, пристигна вестоносец. Дойде на кон и първо го усетиха кучетата, които яростно се разлаяха. Далт излезе от егрека, разпери криле и се изгърби за да изглежда по-грамаден, отколкото беше. Макар че и тъй си беше внушителен - над три метра, към два висок в холката, зловещо озъбен... Конят паникьосано отстъпи назад.
Морн също излезе, сложи длан на рамото на Далт и едва след това поздрави вестоносеца:
- Добра стига, Камано!
Конникът слезе от седлото, коленичи на земята и отвърна:
- Добра среща, господарю Далт!
- Името ми вече е Морн, Камано. И стани. Не бива да ни видят.
- Този дракон...
- Наричай го Далт.
- Верен е значи слухът, който чух - промърмори мъжът, но се изправи. - Добра среща и на теб, драконе с името на принца.
- Принц? - Далт се обърна към Морн.
- Ще ти разкажа и за това. Иди улови нещо за вечеря, става ли?
Драконът изпухтя, но разпери криле и с мек отскок се понесе във въздуха. Забави се доста – чак до здрачаване – не защото не успя бързо да намери глиган, а понеже искаше да остави на Морн време да поговори насаме с Камано.
Когато се върна, кацна далеч от вързания при кошарите кон за да не го плаши. Морн излезе с големия нож в ръка.
- А човекът? – Далт внимателно застъпи глигана.
- Нека си пийне вино край огнището, дълго е пътувал! – Морн се засмя. – Благодаря за любезността, малко братче. Можеше и да побързаш малко с вечерята, но така се получи още по-добре – той клекна и се зае да одере плячката. – Тия дни ще трябва да си тръгна от тук. Ще дойдеш ли с мен?
Драконът огледа поляната, изтегналото се пред кошарата куче, околните дървета и отвърна:
- Все още не е дошъл огненият ми дъх.
- Добре тогава! – Морн кимна.
На следващата сутрин Камано си замина – сам.

Драконите са търпеливи. И защо да не бъдат? Времето за тях не е от такова значение – едва ли не докато се усетят, едно човешко поколение вече се е изтъркулило край тях, без да остави и следа върху лъскавите им люспи. Трескавият живот на хората дори ги изумява – всичко се променя и, докато се обърнеш, на непристъпния ти снощи остров израсло натоварено търговско пристанище. “Защото бърза човекът да бъде…” – пее се в една от драконовите Песни от Новия цикъл, сътворена само преди около хиляда и двеста години.
Тъй като са търпеливи, драконите не са и любопитни. О, да, те се интересуват от много неща, но не бързат и са уверени, че все някога истината ще им се разкрие тъй, както ерозията оголва златните жили по планинските склонове и потоците размиват скалите. Но драконите помнят – и не забравят. Легенди се разказват за дракона на Хан Карум: извънбрачният син на хана взел престола с кървав преврат и продължил да носи славното име на рода си, и пролятата кръв с времето била забравена, но драконът веднъж попитал правнука на сина на хана защо Карум просто не признал навремето детето си. Тъй истината лъснала наяве…
А тъй като драконите са търпеливи и помнят, те не оставят злото неотмъстено. Столетия, след като предците на някой град са ги прогонили от удобното им гнездо и са им взели съкровището, те се стоварват като ръка на бога върху града и го сравняват със земята тъй както са се клели.

Е, смислено мнение, нали?

________________________________
Светът е само преходна халюцинация