|
Наскоро написах една повест, пусках я тук-там, и като че ли имаше добри отзиви :)
Но хората ми казват - Тетине, какво си написал, това е невъзможно, чиста фантастика!
Затова реших да го пусна и тук, макар според мен да не се вписва напълно с изискванията на този жанр. Иначе целият текст май го имаше тука -
ОБИЧАЙНИТЕ НЕЩА
На дъното на пощенската кутия лежеше малко прегънато листче. При отварянето му се понесе нежен аромат на парфюм. Отвътре бе изписано с красив почерк.
„Здравей, Тони. Не се познаваме, но от дълго време изпитвам силни чувства към теб. Надявах се да е някакво временно увлечение, което бързо да премине, но то става все по-пламенно. Вече съм напълно наясно, че животът ми без теб ще е кръгла нула. Вече знам, че ти принадлежа. Че ние двамата всъщност сме едно. Поради това изпитвам ужасяващ страх, че може да не излезе нищо. Да се уплашиш от чувствата ми и да ме отхвърлиш. Да се поколебаеш от това, какво ще кажат другите. Затова искам да знам дали нямаш нищо против да ти се разкрия. Ако е така, драсни едно хиксче на пощенската кутия, с което да ми дадеш знак да действам!
С безкрайна обич - твой страстен почитател.
П.П.: Оставям ти и едно тебеширче :)”
Тони огледа листчето отвсякъде и прочете още веднъж съдържанието. После го смачка в голямата си шепа и го хвърли към храстите. Чудеше се кой може да е подателят. Направи една крачка към пътя, но се спря. Помисли още малко, после се пребърка и извади от джобовете си един бокс, който постави на ръката, а по лицето му се прокрадна тънка усмивка. В пощенската кутия наистина имаше парченце розов тебешир. Тони едва го пое в пръстите си.
-Ах, вашта майка... – прошепна той, притвори кутията и драсна едно хиксче. Развълнуван прибра бокса в джоба, с надеждата скоро да го използва.
Беше петък вечер и точно се свечеряваше. Тони се придвижваше безцелно, като малка безгрижна клетка, част от огромното тяло на града, който започваше да се изпълва с пулсиращата енергия на уикенда. Уличното осветление запълзя по булевардите, през малките улички до кварталите, където градусите и шумът постепенно започваха да ескалират.
Тони крачеше спокойно, потопен в тихата атмосфера наоколо. В движение откъсна няколко листенца от растенията в една улична алея, сдъвка ги и ги глътна, чудейки се дали няма да предизвикат в него някакъв психеделичен ефект. Запали цигара и блажено вдиша дима. Насреща някаква окаяна едра фигура жестикулираше и се клатеше.
-Имате ли да ми дадете една цигара? – разнесе се глас, като течение в гробище.
Тони очакваше нещо подобно. Случваше се. Това, което не помнеше да се бе случвало, бе как някой го спира на пътя да го пита дали с него всичко е наред, дали има нужда от нещо. Да каже – „Имаш ли си цигари или да изтичам до павилиончето да ти взема от най-хубавите?”. Бедняците отдавна не му бяха слабост. Чудеше се какви им бяха мотивите да живеят така, при условие, че наоколо имаше от всичко по много. Човек само трябваше да се пресегне. Но те изобщо не правеха нужното, за да напреднат в този живот. А именно, да теглят по една майна на държавата и законите и да опитат да се забавляват, докато правят пачка с някой приятел. Тогава обаче дали щеше да има достатъчно балъци, които да понесат прекомерния товар на гърба си! Прекалено много хора се ориентираха към социална помощ и отказваха да работят. А и мнозина се изнизаха по чужбината. Още малко и клонът щеше да се счупи.
Не, Тони нямаше как да влезе в положение на тия мухльовци! Които, когато не ги държиш под око, мислеха само как да поставят ръката си в джоба ти, а през останалото време надяваха овчата кожа и те баламосваха, че са жертви. А и нищо не можеше да оправдае неприятното лице, което плуваше насреща. Отблъскващата миризма и развалените зъби, които отдавна е трябвало да бъдат извадени. Тони се прицели и намести леко юмрука си в ченето на нахалника. После му удари една главичка. Нещастникът отстъпи назад.
-Дай парите! – нареди Тони – Обръщай джобовете!
Скитникът се пребърка и подаде шепа монети. Тони ги прибра и забърза към пряката. Сви в първия вход и се огледа в тъмното. Разкопча дюкяна си и започна да се облекчава в една пощенска кутия. Докато уринираше, гледаше към улицата и се чудеше накъде върви този свят. Сигурно след време човек нямаше да смее да излезе вечер. Сегашните хлапетии копираха само най-лошото и го усъвършенстваха с мисълта, че то е единственият път към успеха. Изнасилвачи, пласьори и идиоти виждаше Тони, когато минаваше покрай люлките и гледаше майките с малки деца. Банда престъпници отрастващи под нехайния поглед на най-палавите жени в Европа. Е, наистина много българки напуснаха страната в дирене на безмозъчни милионери. Но затова пък повечето от тези, които останаха, май живееха само да натрият носа на своите приятелки, в състезанието коя е похарчила повече от парите на съпруга си.
Тони отдаден на размишления не разбра кога бе преминал от уриниране в монотонна мастурбация, загледан в едни младежи, които бяха спрели отвън на тротоара. Спореха къде ще е най-подходящо да отидат да се надрусат. Бяха три момчета на по около двадесетина години и една симпатична девойка, може би с две-три години по-голяма от момчетата, с малки щръкнали гърди и сочен, но стегнат задник. Тони прехапа устни, а челото му се покри с капки пот. Почуди се дали не прихваща нещо от този объркан свят, загледан във фигурите отвън, стиснал пениса си в ръка като в менгеме. Едно от момчетата с тайнствена усмивка започна да разправя как отскоро е набелязало някакъв павилион, който според неговата преценка, бил много лесен за разбиване. Като го изслушаха, неговите приятели се засмяха радостно и го изгледаха с възхищение.
Тони поклати глава. После бавно огледа пениса си. Стори му се доста набъбнал. Съпостави го с младежите отвън, чудейки се кой от тия празноглавци притежаваше най-стегнатия задник. Девойката или някое от трите момчета, които май бяха с предимство. Освен ако вече не й бяха конкуренция на магистралата, където се изкарваха добри мангизи за дрога. Тони беше виждал много неща за своите тридесет и осем години.
Странно възбуден, той проследи компанията до един блок и когато мислеше да продължи, с трепет видя как на първия етаж светна една лампа, а отворената врата на терасата го подкани да прескочи парапета. Тони огледа от там улицата. Имаше някакви типове отсреща, а един с автомобил, може би за момент изгуби контрол, качи се на тротоара и замалко не ги прегази. Долетяха крясъци и мърморене. Тони поклати глава и влезе в кухнята. Вътре беше едно от момчетата, Тони го потупа по рамото, после го цапардоса. Навря го в един шкаф и го залости. Усили малко телевизора. Влезе в стаята и огледа изненаданите лица.
-А бе! – леко се ухили Тони - К`ви сте вие? - промърмори той, наблюдавайки внимателно тримата.
-А ти кой си бе, тъпак? – извика по някое време едно от момчетата. Опита да се изправи, посягайки към един нож на масата, но Тони с огромната си ръка, наподобяваща лопата, му удари такъв шамар, че то падна на земята почти в безсъзнание.
-По принцип съм полицай. – повдигна рамене Тони към останалите – Ако все още някой се интересува. Тая вечер просто ми се искаше да се поразходя. Малко да разпусна напрежението. Но няма как да стане, след като гледам как цветът на нацията се е отдал на такава деградация. От това ме боли. – Той прехапа устни.
-Ние само се забавляваме. – изписука тихо момичето, от което Тони усети как започва здраво да се дърви.
-Да бе. – въздъхна Тони – Дрогирате се, а посред нощ излизате да биете хората и да им взимате парите. На това ли казваш забавление?
-Ние не сме такива.
-Та си викам, защо да обикалям сам из тъмните улички, докато падна в лапите на тия зверове, вместо да ги проследя до бърлогата и там да си поговорим на четири очи.
Поваленото момче вече се бе свестило, но не смееше да се изправя от пода. Лежеше долу, слушаше внимателно Тони, а лицето му бе започнало силно да се подува.
-Хей! – усмихна се Тони – Ама вие как се ококорихте, като че ли ви хвана малко страх от мене. Няма проблем. Наистина нищо лошо не мисля да правя с вас.
-Така ли! – прошепна девойката изплашена.
-Разбира се! – отговори Тони – Само трябва да изпълнявате командите ми. И ще видите, че добре ще си прекараме...
|
ОБИЧАЙНИТЕ НЕЩА!
