Знам, че тази анотация ще разбуни духовете, но от друга страна, нали книгата все пак беше преведена! Не се отказвам от думите си...

Заглавие : The Wasp Factory, 181 pp.
Автор : Iain Banks
Издадена : 1984, Abacus
Жанр : роман на ужаса
Съдържание: Историята, разказана от 1-во лице ед.число, се развива на малък шотландски остров. Там живее семейство от побъркани: бащата (съвсем не прост човек, биолог или нещо подобно, без да се уточнява) е маниак на тема мерки и държи да знае всичко в къщата му колко е дълго, колко широко, колко тежи и т.н. и т.н. Възпитал е в този дух и децата си: Френк и Ерик. Основен герой на романа е Френк. Той е 17-годишен и още като мъничък е бил обезобразен фатално от куче, което му отхапва пишлето. Сега му е останало малко чуканче, с което дори не може да пикае прав. Ерик е в психиатрията, където е попаднал, защото след като видял в главата на живо уродливо бебе в болницата да пълзят ларви, излюпили се от яйца, снесени от мухи, той превъртял и започнал да пали живи кучета и да убеждава децата от селото да ядат червеи. Всъщност в романа Ерик е успял да избяга от клиниката и често се обажда в къщи, влудявайки Френк с налудничави разговори като извадени от комедия на абсурда. Но цялото внимание на автора е съсредоточено върху Френк. Той определено не е наред, не е бавноразвиващ се, а напротив - много е умен за възрастта си. Вече е успял да убие три деца, извършвайки го по такъв начин, че да изглежда като пълна случайност: първото е сакато гостенче в чийто кух крак-протеза пъхва пепелянка, докато всички спят; второто е най-малкото му братче Пол, което убеждава да удря с камък по една заровена невзривила се през войната бомба, за да чуе на какво разстояние ще ехтят ударите; третото завързва за найлоновите връви, с които пускат големи хвърчила и то бива отнесено в небето. Френк дори не се води като законно дете – той е представен в селото като син на забягнал в неизвестност родственик на бащата. Няма документи за раждане, няма… нищо. Има свой въображаем свят, отбягва момичетата (те го ужасяват) и има за приятел само едно местно джудже. Понякога двамата отиват в кръчмата и се напиват до несвяст. Френк се отнася с непонятна жестокост към всичко, което го заобикаля: зайци, кучета, птици, дори оси. Още преди години той е направил едно малко съоръжение (оттам заглавието на книгата: “Фабрика за оси”), в което всяка примамена да кацне оса бива автоматично умъртвявана по един заложените безброй начини. Трупчетата използва, за да ги залива с восък и да прави свещи от тях. Отношенията между баща и син не са много интимни – никой не споделя тайните си с другия. Всъщност Френк изгаря от желание да надникне в кабинета на баща си, който той винаги държи заключен. И ето че един ден (на финала на книгата) баща му се напива от мъка, като разбира, че Ерик е заловен и ще бъде върнат в лудницата. Френк се възползва от случая, взема ключовете от изпадналия в несвяст мъж, и влиза в кабинета. Там обаче го очаква изненада: в стъкленица със спирт плува малкия му полов орган, а в заключените чекмеджета намира тампони за менструация и мъжки хормони. Обхванат от най-черни подозрения той изтичва при лежащия си баща и му събува гащите… но там има точно каквото може да се очаква. В този момент баща му се свестява достатъчно, за да му разкаже истината: истинското име на Френк е Френсиз и той е момиче, възпитавано като момче още от деня, когато злото домашно куче го напада и издрасква в чатала. Пишката в стъкленицата не е истинска, а восъчна и просто е чакала своя ден, когато бащата е предвиждал, че ще трябва да убеждава Френк, че е бил мъжко дете. Тампоните са… за всеки случай. А мъжките хормони са му били слагани в храната, за да се отложи настъпващата женственост. Защо го е направил ли? Ами просто така, като експеримент. По същата причина, заради която е обличал Ерик като малък в женски дрехи (и е допринесъл да превърти). Оказва се, че всички злодеяния, направени от Френк/Френсиз още в юношеска възраст, са били своеобразен бушон, за да си докаже, че въпреки, че няма пишка, той е не по-малко мъж от останалите, а дори повече. И всичко това е било напразно.

Оценка: Бях прочел предварително отзивите в Интернет за тази считана (в САЩ и Канада) за култова книга. Както можеше да се очаква те варираха от пълно отричане (“Читателската публика с облекчение посреща факта, че книги като тази трябва да се четат само от критиците”) до възторг (“Готически разказ на ужаса с изключително качество”). Ще призная, че съм чел и по-гадни неща, така че дори за первертите тази книга няма да бъде библията. Не можах да разбера какво е накарало Бенкс да я напише. Толкова извратена история може да се роди в съзнанието само на много болен човек. Резюмирана с две думи (повече би означавало да се отделя на подобно “произведение” внимание повече отколкото заслужава) това е историята на едно сбъркано дете, живеещо сред откровено побъркани хора. Книгата е досадно монологична (рядко използваната пряка реч се концентрира в налудничавите разговори по телефона с Ерик и при няколкото на Френк с джуджето). Не забелязах черния хумор (който някои захласнати читатели славословят в отзивите си) – няма и помен от такъв. Сигурно още не съм достатъчно зрял, но не разбрах по каква причина този роман е обявен за култов. Единственото утешение, което ми остана е, че при разговор между луди, ако ми бъде дадена възможност да си кажа репликата, вече мога да подметна, че и аз съм го чел.

Заключение: Не виждам никакви основания да препоръчам тази книга за превод.

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra