Заглавие : The Last Theorem, 300 pp
Автор : Arthur Clarke & Frederik Pohl
Издадена : Harper Voyager, 2008
Жанр : фантастика

Съдържание: Купих си я на разпродажба за 10 лева в Синагапур и я донесох с надеждата да се насладя на едно последно докосване до творчеството на големи майстори. Да-а… проблем, голям проблем. Как се коментира такава книга, когато единият от съавторите е покойник? Нали за покойниците „или само хубаво или нищо” (спомням си в този момент злополучната последната книга на Колин Форбс)? Малко предистория, за да се разбере за какво всъщност става дума. Кларк подготвя книгата, когато през 2005 година здравето му решително и за последен път се влошава (прикован е в инвалидната си количка) и той решава да изпрати записките си (около 100-тина страници бележки върху незавършени идеи) на Фредерик Пол с молба да я напише. Пол, който по това време също гони 90-те (той е почти връстник на Кларк) и също има напълно разбираеми проблеми със здравето започва да ги разучава и установява, че Кларк практически не помни какво е имал предвид. Въпреки това решава да не се откаже и с помощта на Елизабет Ан Хъл (видна фигура и активист в сферата на НФ) завършва проекта (да се разбира, че Хъл написва книгата). Говори се, че Кларк успява да я види завършена, преди да почине. Без да го усуквам ще кажа, че тази книга е далеч от най-доброто в продукцията и на двамата знаменити грандове на НФ. Не съм достоен, за да класифицирам кое е най-слабото, но „Последната теорема” е лош начин на сбогуване с този свят (да се надяваме, че Пол ще напише още нещо). За какво става дума… Книгата е нещо като биография на шриланкския математик Ранджит Субраманян, който недоволен от неразбираемото доказателство на Великата теорема на Пиер Ферма (150 страници понятни на шепа свръхтесни специалисти в суперекзотична област на математиката) си поставя за задача да намери „нормално” доказателство. И го прави като публикува 6-странично такова, което самият Ферма може да е имал предвид със загадъчната си бележка „полето на тази книга е прекалено тясно за доказателството" (смята се, че се е заблудил, че е намерил такова). Алюзията е със съществувалия в началото на 20-век самороден индийски гений Рамануджан (поканен да твори в Англия от известния математик Харди), който без да има специализирано математическо образование открива, дефинира и доказва ред теореми главно в областта на теорията на числата. Както и да е... Ранджит става богат и известен, а семейството му се оказва забъркано в паралелна история, в която група обединени извънземни разуми, обезпокоени от атомните експлозии по повърхността на Земята, изпращат наказателна експедиция със задачата да се „стерилизира планетата”. За щастие, когато експедицията пристига, на Земята вече цари мир и целта се оказва лишена от смисъл. В книгата са струпани (сякаш Кларк е имал желание да се върне на прощаване с този свят за последен път към тях) стари идеи: космическият асансьор (от „Фонтаните на рая”), състезания с космически „платноходи” (от разказа „Вятър от слънцето”), че дори и пентаминото (от преведения от мен роман „Имперска земя”). За съжаление в този роман тези идеи нито стигат до апотеоз, нито поне са резюмирани – само отново са споменати, сякаш под формата на напомняне кой е авторът им (специално за пентаминото причини за особена гордост просто не може да има). Авторите се опитват да разгърнат някакво подобие на действие в смътния интервал около 2030-2050 година, но в обрисувания свят почти не се забелязват значими промени, което просто е неприемливо. Заигравката с нерешените математически проблеми само показва пълното им неразбиране от страна на Кларк (той дори не се опитва да обясни същността на P = NP проблема, макар да си позволява да го подхвърля като нещо, което е обсъждал ежедневно на закуска) и обяснява старческото му недоволство, че доказателството на Великата теорема на Ферма е абсолютно не по силите на обикновения човешки разум (”Трябва да има по-просто, трябва!”). А използването на математически „фокуси” от тези в книгите на М. Гарднър е толкова откъснато от всякакъв сюжет, че буди съжаление. Сякаш дори това не стига, но цялата книга е написана в детински дидактично-нравоучителен стил, за който е малко да се каже, че дразни. Всъщност книгата лъха на сенилност и просто издава, че зад нея стоят стотици години възраст на авторите (сумарно тримата трябва да гонят 240). Отделните „линии” (да ги наречем от уважение така) са накъсани, лишени от взаимовръзка и наивни до безобразие. Има някакъв опит за глобална политическа интрига, но и той е на нивото на останалото – тотална неправдоподобност. Нивото на книгата е ученическо (не за ученици, а сякаш е написана от прогимназисти) и ако не бяха доказали гениалността си с незабравими произведения, авторите никога не биха видели този тотален боклук публикуван.

Оценка: 1 по всяка скала, единствено заради усилието да се доведе до читателите. Ако се помъча да намеря нещо положителни в книгата, това е опитът на Кларк да обрисува в най-добри краски страната, в която е живял над 50 години от живота си – впрочем страна, до момента дала на света единствено „тамилските тигри” и невръстните деца-убийци. Хубав опит, но неубедителен (по отношение на всичко друго, освен природните дадености на Шри Ланка) – все едно да се напише биография на велик ескимоски оперен композитор.

Заключение: Пълно разочарование, жалка, негодна за нищо пародия на съвременна фантастика.

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra

Редактирано от ivz на 25.03.09 19:48.